Лора Флоран - Шоколадово докосване

– Ммм – ето какво заслужаваше, щом извеждаше жена на вечеря. Разговори, за бога. Дом се справяше много по-добре, когато пристъпваше директно към секса, преди, по време и след който никоя жена не го бе поглеждала дори с намек за съжаление. – Той не се ожени повторно. Това е много добро – Дом посочи най-здравословното предястие в менюто в стремежа си да компенсира захарта, с която я тъпчеше. – Готвачът запечатва козето сирене на силен огън и го полага върху легло от крехка салата, с гарнитура от карамелизирани смокини с балсамов оцет...

Той замълча, защото очите ѝ се отместиха от менюто към лицето му, сега присвити и леко подразнени.

Какво беше казал? По дяволите, старата тактика за секс на екс му се получаваше по-добре. Какво го беше подтикнало да я смени?

Ръцете ѝ помръднаха в неговите, сякаш искаше да ги освободи, и Дом инстинктивно затегна хватката си. Той гледаше пленените ѝ ръце, докато движението им утихна, после погледна луничките по скулите ѝ, широката ѝ уста, сведените сини очи, руменината, която не слизаше от бузите ѝ тази вечер. Заля го гореща вълна, която разтърси безпомощното му тяло. О, да. Ето това го беше подтикнало да смени тактиката.

– Искаш ли да замълча, за да се съсредоточиш върху менюто? – осмели се да попита той.

Тя поклати глава, без да отмести поглед от ръцете им.

– Не. Не, това, което ми описа, звучи добре.

Едва когато им сервираха предястието, Дом осъзна един от най-неприятните аспекти на идеята за тази вечеря, а именно, че трябваше да пусне ръцете ѝ. Затова той изви краката си под малката маса под такъв ъгъл, че постоянно да докосват нейните. А тя го погледна със сивосините си очи, изчерви се с цвета на залез и не се отдръпна. Изяде цялата си салата и само една трета от стека, но не спираше да топи пържените картофки в соса рокфор, докато не излапа цялата гъста амброзия от сметана и синьо сирене, така че той се почувства много доволен. Освен това му хрумна блестящата идея да заговори за най-хубавите места в Париж, вместо за фамилна история, така че за негова изненада разговорът се подобри радикално. Очите ѝ блестяха, докато му разказваше какво бе видяла и го питаше той какво харесва. Дом се озова в конфузното положение да осъзнае, че тя беше посетила повече от културните забележителности на неговия град от самия него.

Когато излязоха от ресторанта, той я наметна с якето си, много доволен от своята съобразителност да го вземе и от липсата на съобразителност от нейна страна да излезе без връхна дреха. Не размениха нито дума, докато вървяха по улицата. Дом знаеше, че трябва да поддържа разговора, да не я оставя да размисли, но сърцето му биеше толкова бързо, че не смееше да отвори уста. Той знаеше, че думите щяха да прозвучат насечено; тя щеше да долови неравното му дишане.

Какво му ставаше? Как бе възможно той да се притеснява при мисълта за секс ?

Пред вратата на нейната сграда тя се обърна и го погледна, напъхала ръце в джобовете на коженото му яке, отворила широко очи.

Той се наведе към нея, опрял ръце от двете страни на главата ѝ.

– Кажи ми името си – Дом се постара да каже това с ласкав глас, но не му се получи. По дяволите, той нямаше да бъде нейният див, държан в неведение любовник за една нощ, нейното инкогнито посещение на парижките потайности. Цялото му същество се разбунтува срещу тази роля, която бе изпълнявал толкова дълго.

Мамка му, тя нямаше да му каже. Неговата непозната погледна встрани, изражението ѝ стана замислено и далечно. Той можеше да изтръгне от нея истината, но тя го стрелна с поглед, с мечтателна жадна усмивка.

– J'aime [22] Обичам (фр.). Произношението напомня името на героинята – Джейми. – Б. пр. – каза тя с онова твърдо английско "дж" и цялото му тяло се разтресе.

А после притихна, притихна повече, отколкото в онази последна секунда, когато стигнаха до буквата "р" при раздаването на наградата Най-добър шоколатиер на Франция и дори когато неговите колеги най-накрая се съгласиха, че да, той беше един от най-добрите шоколатиери в света. Доминик напълно забрави за името ѝ.

– Какво обичаш? – прошепна той. Неговия... шоколад? Неговото тяло? Неговата компания?

Очите ѝ се разшириха и тя го погледна като уловена в капан: той се беше надвесил над нея и нямаше никакво намерение да я пусне. Лицето ѝ стана червено като божур, доколкото се виждаше в сребристата светлина на уличните лампи.

– Така се казвам – гласът ѝ прозвуча като задавен шепот.