Лора Флоран - Шоколадово докосване

Дом се засмя тихо. Може би, с малко късмет, тя щеше да залитне, защото беше прекалено заета да оглежда неговото дупе. Бяха му казвали, че има хубав задник, въпреки че контекстът беше откровено мръсен, отбеляза той, докато следваше мадмоазел Инкогнито нагоре по стълбите.

– Тя няма да ми се обади по-късно – прошепна ѝ той в ухото, когато то се озова на нивото на устата му благодарение на двете стъпала между тях. – Тя дори не знае моя номер.

Непознатата оплете крака и Дом дори успя да протегне ръка и да приложи на практика джентълменските си маниери, подхващайки я... може би малко по-ниско, отколкото беше възпитано, може би прекалено близо до дупето, но той не искаше гостенката да падне.

Тя залитна отново при неговото докосване, но не избута ръката му. Това е то, Дом. Тя или се страхува от височини, или е узряла да я поканиш на среща. Тя няма да изчезне като видение, ако я поканиш.

Той избърза две крачки напред, веднага щом се качиха на горната площадка, за да види изражението ѝ на влизане в неговата лаборатория.

Прииска му се да я целуне, когато лицето ѝ се озари като изгрев. По дяволите, цялото това бавно ухажване беше толкова трудно.

Джейми никога не беше виждала нещо подобно на кухните на Доминик Ришар. Макар да имаше някои общи неща с лабораторията на Силвен Марки, Силвен беше профилиран единствено в производството на шоколад, никакви сладкиши, никакви карамели, освен може би под формата на пълнеж в шоколада. Силвен заемаше приземен етаж, с високи прозорци, в по-скъпата част на Париж, затова разполагаше с по-малко пространство.

Владенията на Доминик... наистина бяха като възнесение в рая. Парижката пролет се лееше от огромните прозорци, два от които бяха отворени в този леко прохладен ден, за да влиза чист въздух. Лабораторията се намираше на две пресечки зад Площада на републиката, далеч от големите пътни артерии с оживено движение. Шумът от улицата само напомняше, че светът навън беше жив.

Дългите излъскани плотове от сив мрамор бяха отрупани с уреди. Всички сладкари бяха облечени в бяло освен едно съвсем младо момиче, което беше в черно. Пет малки машини за обвиване на бонбоните със слой от шоколад, които не можеха да се мерят с огромните фабрични машини, които Джейми беше виждала, стояха в единия край на основното помещение; едната обливаше с шоколад малките кубчета ганаш, които подаваше облечената в бяло жена, а друга щамповаше бонбоните на излизане от поточната линия.

По стените висяха метални съдове с всякакви форми и описания чак до високите тавани. Млад мъж подреждаше естетично сладкишите върху чинии, добавяше дребни декоративни елементи, преди да ги занесе в салона на долния стаж. Момичето в черно излезе от зала в далечния десен край на помещението и се насочи към друга зала в левия край, понесло голяма купа. Някой започна да разточва тесто върху един от мраморните плотове.

Момичето в черно отново се появи от коридора вляво в същия момент, когато един висок кестеняв мъж излезе от залата вдясно. Двамата погледнаха Доминик и Джейми, после се спогледаха многозначително и някак възхитено, преди да изчезнат обратно всеки в своята зала с... лека усмивка.

– Ела! – Доминик я дръпна за ръката. Напомняше ѝ на децата в какаовите плантации, как се залепваха за всеки възрастен, склонен да ги изслуша, отчаяно искайки да му покажат колко добре може да правят нещо полезно. Като да носят на раменете си товари, два пъти по-тежки от тях самите, или, по-късно, след като тя проведе първите си реформи във фермите и се върна да провери дали спазват указанията ѝ, колко добре учеха буквите, как рисуваха и как се казваха куклите им.

– Каква красота – промълви Джейми. Тя никога не си беше представяла, че една шоколадова лаборатория може да е толкова красива. Светла, просторна, пълна с щастие. Салонът беше изключително красив, но това помещение беше още по-ведро, по-живо. Ето на такова място трябваше да пристига нейното какао, какаото, обрано в притихналата жега под банановите листа, извадено от червените и жълтите сбръчкани шушулки от послушни ръце, започнало живота си като бял плод, по-сладък от манго. Доминик държеше неговият шоколад да носи знака на справедливата търговия, което означаваше, че част от доставките идваха от ферми под чадъра на "Кори". Джейми познаваше всяка брънка от неговата верига за доставки, възможно беше дори да е разстилала със собствените си ръце какаовите зърна да съхнат на слънце. Тя познаваше плодовоалкохолната миризма на зърната, когато започваха да ферментират; парливата сладост на спомена се примесваше с богатата, тъмна, топла интензивност на получения шоколад.