Лора Флоран - Шоколадово докосване

– Недей да гледаш в душата ми.

– Ще гледам каквото си искам, по дяволите. Тя е красива.

Той я погледна безпомощно. Всеки момент щеше да се свлече на пода и да се разплаче в скута ѝ, сякаш тя беше неговата изгубена майка. А Джейми изобщо не приличаше на майка му... той не искаше тя да му бъде майка, просто... тя го обичаше. Всеки път, когато го поглеждаше така, сякаш той беше луната и звездите, Дом се чувстваше по-добър. Но в същото време помнеше, че не е. Не е добър.

– Джейми. Аз прекарах шест години в скотобойна. Баща ми ни пребиваше като кучета, мен и майка ми.

Тя изохка и трепна. О, мамка му , може би тя не знаеше това. Той можеше да го крие по-дълго. Но Дом си заповяда да продължи да говори.

– Майка ми дори не се опита да ме отведе със себе си, когато си тръгна. Не знам как се правят тези неща: да съм спокоен и надежден, и да те обичам, аз просто опитвам . Аз наистина, наистина съм изгубена кауза.

– Зависи каква е каузата. Ако е непосилно голяма кауза, по-голяма от целия проклет свят, според мен ти ще я спечелиш.

Тя го възраждаше, всеки път, като балсам за душата му.

– Джейми. Как изобщо се появи в живота ми?

– Да видим – тя махна с ръка наоколо. – Защото всичко тук е красиво . И силно. И защото можех да попивам цялата тази красота и сила. Влязох в живота ти, защото ти си го направил такъв, в какъвто човек иска да бъде. И – тя се усмихна леко, погледът ѝ пробяга по лицето му, устата му, тялото му – защото е вкусен.

Пронизаха го желание и наслада, неуправляеми както винаги. Джейми го намираше за красив. Тя мислеше живота му за красив. Тя мислеше, че проклетата му душа е красива. И мамка му, но той можеше да се насити на нейната малка уста, която го вкусваше лакомо.

– Джейми. Искам да вярвам в теб. Искам ти да вярваш и мен. Нямаш представа колко искам да го повярвам. Обаче толкова трудно.

Тя поклати глава. И се приближи плътно до него. Дом ме мислеше, че тя някога щеше да разбере какво предизвикваше у него, когато се облягаше така, сякаш беше негова. Сякаш му имаше пълно доверие. Сякаш се нуждаеше от него.

– Просто ще трябва да опиташ, Доминик – промълви тихо тя. – Виждала съм всичко друго, с което си се захващал, така че ми стига, ако ми обещаеш, че ще опиташ.

Джейми се събуди с болки във врата, напълно дезориентирана. Маси. Камък. Червено кадифе. Кожа. Шоколад. Ухание на шоколад. Какво ставаше? Тя бе заспала на малко червено канапе в стила на Втората империя [55] Периодът от 1852 до 1870 г. във Франция, когато се води мащабна колониална политика в Северна Африка, Близкия и Далечния изток. – Б . р. , разположено в едно от любовносладострастните сепарета в салона на Доминик. Една навита на руло сладкарска куртка беше подпъхната под главата ѝ за възглавница. Ето защо мебелите от Втората империя не се славеха с удобство. Две кожени якета ѝ служеха за одеяло: онова, което тя беше подарила на Доминик, покриваше торса ѝ, а старото му яке – краката ѝ.

Беше рано сутрин и светлината започваше да се лее от големите прозорци, хвърляйки сенки върху неговите шоколадови фигурки и витрини.

Ама че на странно място я беше оставил да спи Доминик. Джейми се огледа, премигвайки, и като не го видя на първия етаж, тръгна по витата стълба.

Светлината стана по-силна горе, слънцето изгряваше някъде отвъд градския хоризонт, стопляше и обагряше света в златно. Джейми се закова на място, щом се озова в лабораторията.

Доминик, почти напълно покрит с шоколад, беше стъпил върху плота до блока за скулптурата. Работеше внимателно с малко длето, изрязваше перата на шоколадовото крило.

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

Това беше Нике от Самотраки. От шоколад. Разперила криле. Тялото ѝ летеше в устрем, тя беше стъпила грациозно напред, дрехата ѝ се развяваше – въздушна и уловена в полет.

Джейми вдигна ръце към устата си, останала без дъх от красотата на статуята. От радост.

Доминик трепна, сякаш присъствието ѝ проникваше в неговата концентрация. Той явно изпипваше финалните щрихи, защото на Джейми статуята ѝ изглеждаше завършена. Прекрасна, смела, устремена да полети.

Той се отдръпна от крилото, остави длетото и я погледна безмълвно, докато Джейми съзерцаваше скулптурата. Но когато от миглите ѝ се отрони сълза и се търколи по бузата ѝ, скочи и се доближи до нея. Без думи. Не беше нужно да я пита дали ѝ харесва. Само избърса сълзата от бузата ѝ. А после погледна учудено пръстите си. Вдигна другата си ръка към бузата ѝ и спря.