Лора Флоран - Шоколадово докосване

Тя посочи грубата каменна зидария на арката.

– Ето тук.

Той я подхвана с едната си ръка и попипа с длан грапавата повърхност.

– Minette, тук ще те убива.

– Тук искам – прошепна тя. – Точно тук.

Той се засмя тихо, дрезгаво.

– А аз искам да е на меко. Където мога да те обладая силно.

– Следващия път – обеща тя в устата му, заровила пръсти в косата му. – Следващия път.

Той тръгна заднишком, напипа старото си яке и наметна раменете ѝ. После притисна гърба ѝ до камъка, пъхна ръце под якето, нагоре по ребрата ѝ, палците му се плъзнаха по гърдите ѝ.

– Какво обичаше да ми казваш? Че съм красив? Minette, никога не съм виждал нещо по-красиво от теб.

– Доминик, аз имам отлична представа колко са красиви някои от жените, с които си спал, са...

Той я накара да замълчи с целувка, тласна бедро между нейните.

– Ти не знаеш какво говориш – устата му стана по-настойчива, ръцете му се опитаха да я предпазят от твърдата каменна стена, докато бедрата му се тласнаха по-силно. Дом не се шегуваше, че иска да я обладае докрай. – Джейми, кажи, че мога да те задържа.

– Всъщност исках да поговорим за то...

– Кажи го! – ръцете му хванаха клина и го смъкнаха заедно с гащичките.

Внезапният досег на устните на вагината ѝ с въздуха я накара да се задъха, после палецът му ги потри и ги раздели властно.

– Кажи го.

– Можеш да ме задържиш – тя се извиваше безпомощно до палеца му. – Дом... Домини... по-бавно. Остави ме просто.. да те поема.

Последва дрезгав, отчаян смях.

– Ще опитам, minette. Но може би ще ми трябва повече практика.

Той наистина се опита. Камъкът го смиряваше, съзнаваше, че не бива да прониква прекалено силно, тъй като я притискаше буквално до камъка.

По-късно тя седна в скута му на онази маса, на която седеше от самото начало, и разгледа ръцете му. Бяха издрани до кръв. Докато тя се беше изгубила в неговите хипнотични усилия да я люби бавно, той пазеше главата и дупето ѝ от грубата зидария с ръцете си.

– Извинявай – каза тя с разкаяние, като проследи с пръст една драскотина почти без да я докосва, само поглаждайки космите по опакото на ръката му.

– Няма нищо – каза той дрезгаво. – Наистина. Няма нищо. Обичам те – Дом каза това твърдо, като заповед: не се приемаха никакви възражения. Ръцете му я стиснаха здраво.

Най-перфектното място.

– Може ли да остана тук завинаги? – попита тя с копнеж.

Ръцете му я притиснаха още по-силно.

– Да – обеща той в косата ѝ.

– Обичам те – прошепна тя в гърдите му. – Но разбирам защо не обичаш да го чуваш.

Ръцете му се увиха около черепа ѝ.

– Съмнявам се.

– Прекалено прилепчиво е – каза тя, увивайки ръце около него с всичка сила, притискайки се плътно до тялото му.

– Джейми – Дом наклони главата ѝ назад, но тя сгуши лицето си в ямката на врата му и го целуна. Той миришеше вкусно, на шоколад и на нея, и на собствената си кожа, с топлата ѝ опасна тъмнина. – Не си се прилепила достатъчно.

Сега тя отметна главата си назад и го погледна в светлината, която идваше от витрините и хвърляше раирани ивици в тъмното. Големият звяр се подлъга да излезе от дебрите на дивата гора и положи рог в скута ѝ. Но не беше еднорог, а нещо много по-хищно и диво.

– Искам да ми обещаеш, че никога няма да ме напуснеш

– Пръстите му се впиха в кожата ѝ. – Но няма да ти повярвам, ако ми обещаеш.

– Толкова сме глупави – тя плъзна ръка по рамото му, по ръката му, внимателно изучаваше формата на непознатия звяр в тъмнината. – Аз искам ти да ми обещаеш, че никога няма да ме изоставиш. Но не мога да повярвам, че имам правото да го поискам.

– Знам – ръката му беше ту груба, ту нежна, сякаш той се улавяше, че гали кожата ѝ прекалено силно, и обличаше кадифена ръкавица, а после отново забравяше. – Ти трябва да спасяваш първо децата. Хората, които... – гласът му пресекна – имат нужда.

Джейми отново зарови лице в него, сви ръцете си между гърдите му и тялото си, така че да потъне в него като в скривалище, напълно защитена. Той вече познаваше езика на тялото ѝ и ръцете му послушно се подчиниха, създавайки усещането за обгръщане.

– Аз ще възвърна силата си – обеща тя.

– Не се съмнявам – прошепна той в косата ѝ. – Обещай ми, че няма да ме оставиш, когато станеш силна. Или ми обещай, че ще се връщаш при мен. Ако ти е нужно да спасяваш хората, обещай, че ще се връщаш при мен, когато ти трябва сила.

– Но ти няма да ми повярваш. Когато ти обещая.

– Не – призна той. – Не, сигурно никога няма да повярвам.