Лора Флоран - Шоколадово докосване

Доминик се изправяше срещу най-страшния си кошмар, внезапно осъзна тя. Заради нея. Кошмарът, в който той се опитваше да повярва, че дори да си тръгнеше, тя щеше да се върне при него.

Тя също трябваше да се изправи срещу нейния, но по друг начин. Да превъзмогне силата на кошмара, видението на мъжете с тоягите. Да направи избор да не се бори с това видение, нито да се огъва пред него, да направи избор, който да бъде... неин. За нея.

– Но аз може да стана по-силен – гласът му беше по-тъмен от сенките наоколо, но горчив. – Не колкото теб, но някой ден може да повярвам, че ти си възможна поне от време на време.

Джейми се засмя тихичко и изви тялото си заради удоволствието да се отрие в него, да го почувства с всяка своя фибра.

– Прилича ми на текст от Луис Карол. Е, сега, когато се видяхме един друг – каза Еднорога, – ако ти повярваш в мене, и аз ще повярвам в тебе [54] Луис Карол, "Алиса в огледалния свят"; Седма глава, "Лъва и Еднорога". Превод от английски: Стефан Гечев, 1996 г. – Б. пр.

– Аз Еднорога ли съм, или Алиса? – попита той, с което я учуди, но после Джейми се сети за стените с книги в дома му.

– О, ти определено си легендарното чудовище – тя погали раменете му. Тъмно и неопитомено чудовище, точно каквото ѝ трябваше. Белият еднорог щеше да е прекалено слаб. Или прекалено непристъпен.

Дом също се засмя и допря дланта на едната си ръка до лицето ѝ, обхващайки на практика половината ѝ глава.

– Добре. Можеш да си моята невероятна Алиса. Толкова човечна и толкова истинска – придърпа я към себе си, сякаш и той имаше нужда да усети плътния допир на тялото ѝ. – Аз ще се опитам да ти повярвам.

Настъпи мълчание. Може би и двамата се опитваха да повярват. Доминик явно не бързаше да си тръгне. Сякаш можеше да остане тук завинаги, на тази малка маса в неговия салон и... да попива присъствието ѝ. Джейми преглътна.

– За онзи неудобен въпрос, който исках да ти задам.

Той не каза нищо, изчака тя да продължи.

Джейми го погледна в тъмното, тялото ѝ беше сгушено в люлката на твърдите му бедра и гърди.

– Ще се ожениш ли за мен?

Доминик не помръдна. Спря да диша. После ръцете му се стегнаха полека върху бедрата ѝ, принуждавайки я да издаде тих стон.

– О, боже, май ще ми прилошее.

Дом я отмести от скута си и направи няколко крачки към червената кадифена завеса. Джейми залитна и се изправи, проследи го със слисан поглед. От нейното предложение за брак ли му прилоша ?

Дом подпря ръка в бялата стена с релефа от розови пъпки, облегна се на нея. Вдиша дълбоко. После издиша, изви глава и я погледна.

– Наистина ли искаш да кажеш това ? Ти искаш да... ти... Джейми – очите му заблестяха от силна емоция. – Не казвай това, освен ако не си сигурна, освен ако никога няма да ме изоставиш пред олтара. Какво говоря? Как можеш да си сигурна? Познаваме се едва от десет дни.

– Един месец – поправи го Джейми. – Аз те познавам от един месец.

Неволно ъгълчетата на устните му потрепнаха. Той погледна малката маса, където тя сядаше, после нагоре, към горната площадка на спираловидната стълба.

– Сигурна съм – каза Джейми. – Доминик. Е, сега, когато се видяхме един друг, ако ти повярваш в мене...

– Джейми – той поклати бавно глава, сякаш движението му причиняваше непоносима болка. – Не знам дали трябва да вярваш в мен.

Тя отстъпи крачка назад, мислейки за всички красиви брюнетки и блондинки и, да, сигурно и червенокоси жени, които той виждаше всеки ден.

– Аз се преструвах, Джейми – Дом проследи с длан белите розови пъпки с копнеж. – Преструвах се. За да те задържа. Аз съм негодник.

Джейми го погледна, сякаш той ѝ говореше на някакъв непонятен език. Дом не смееше да я погледне в очите. Той пусна проклетите розови пъпки и се доближи до грубата каменна зидария. До камъка, до който току-що се бяха любили. Долепи длани до мястото, където топлината на тялото ѝ се беше просмукала в камъка.

– Но ти знаеш това, нали? – попита тихо той. – През цялото време, докато вярвах, че ти ме мислиш за перфектен. Ти знаеше.

– Перфектен!? – възкликна слисано тя.

– Да – устата му застина. Той удари с юмрука си камъка. – Явно ти никога не си мислела това.

– Не казвам, че си безгрешен – Джейми прозвуча стреснато. – Тоест, за бога, Доминик, ти например наистина имаш мръсна уста. И на места тази твоя дебела кожа изтънява толкова много, че под нея се вижда цялата ти душа. Ти си прекрасен .

Той притисна ръка до гърдите си, с разперени пръсти, сякаш можеше да се прикрие.