Лора Флоран - Шоколадово докосване

Доминик погледна баща ѝ така, сякаш умираше от желание да го фрасне. Явно не му беше писано да се спогоди скоро със семейството ѝ.

– Не – каза той. – Тя също се нуждае от телохранители. Аз не съм идиот.

Мак Кори пребледня. Дори Джейми трябваше да признае, че това беше удар под кръста. Баща ѝ беше будувал край леглото ѝ с изопнато червено лице, със стиснати юмруци и напрегнат поглед, сякаш всеки момент щеше да получи инсулт или инфаркт от неизплаканите си сълзи. Той отдавна настояваше Джейми да пътува с телохранители, още първия път, когато тя замина за развиваща се страна. Но тя редовно омаловажаваше опасността с наперената самоувереност, че няма нужда от бодигард, защото тя познава този свят, и се измъкваше от хората, които трябваше да я пазят. Едва ли някой се терзаеше повече от баща ѝ, задето не се беше погрижил за нея, задето ѝ беше повярвал, че не ѝ е необходима охрана.

Тя се вгледа с интерес в Доминик. Всички ѝ бяха повтаряли, че той е негодник, агресивен грубиян. Най-накрая тя също видя онази негова страна, която те непрекъснато изтъкваха. Онази среща със Силвен не беше изключение, нито пък сблъсъкът с онези двама досадници на демонстрацията. Дом нападаше. Той отблъскваше хората като разярен питбул. Нечестно, напористо, захапваше право за гърлото. Не губеше време в леки захапки по глезените.

Но неговите работници постоянно си правеха шеги с него.

И онази стена с релефа от розови пъпки.

И тази груба голяма ръка, която я милваше, всеки път нежна като кадифе.

– Мислиш ли, че тя ще склони да пътува с телохранители заради теб? – попита лукаво Джеймс Кори.

Доминик погали ръката ѝ и я погледна въпросително, тъй като не си позволяваше да отговаря вместо нея. На Джейми това ѝ харесваше. Харесваше ѝ, че той никога не си позволяваше да го прави.

– Да – каза тя. Не беше съвсем сигурна дали изобщо щеше да е в състояние да слезе от самолета в Кот д'Ивоар, освен ако там не я чакаше нейна собствена армия. Само при мисълта за това ѝ прилошаваше и я обземаше паника. Тоягите... погледите на онези мъже, насладата, с която я пребиваха...

Тя се съсредоточи върху ръката, която държеше нейната, остави спомена зад гърба си. Другото успокояващо нещо беше, че ако Доминик пътува с нея, той също щеше да бъде изложен на нападение. А Джейми знаеше как ще реагира той. Щеше да застане между нея и всички други. Да се бие до последна капка кръв.

Този образ ѝ даде бегла представа какво бяха почувствали близките ѝ, при вида на пребитото ѝ тялото. Сърцето ѝ се сви болезнено, раните ѝ пламнаха като посипани със сол. Джейми подозираше, че Доминик се беше бил неведнъж в живота си, беше се бил, докато падне на земята и не може да стане.

Тя вдигна сключените им ръце и целуна белезите по кокалчетата на ръката му.

Всички се изчервиха в различна степен, с изключение на Силвен, който се усмихна и сякаш това действие беше заразно, поднесе ръката на Кейд към устата си и я целуна.

– Ще изчакам да видя какво ще направиш със спанака, но да знаеш, накрая може да те харесам – каза дядо Джак на Доминик. – Ти не обръщай внимание на Мак. Той още не може да преглътне факта, че винаги ще бъде единствената бяла врана в семейството.

Доминик погледна скептично баща ѝ, очевидно неубеден, че шефът на огромна международна корпорация можеше да бъде бяла врана.

– Храни надежда за внуците – каза Джеймс Кори на сина си. – Обикновено внуците стават такива, каквито не успяваш да направиш деца си. Вярвай ми, знам го от собствен опит.

Мак Кори погледна баща си с огорчение, Доминик излеждаше някак зашеметен, а Силвен, Кейд и Джейми само въздъхнаха.

– Ти наистина ли искаш да дойдеш? – прошепна Джейми на Доминик.

– Minou – ръката му погали косата ѝ. – И да видя истинска лунна светлина? И да науча какво обичаш? Когато кажеш.

Дом заключи мотора си пред вратата на салона и пусна Джейми да влезе първа в тъмното помещение. Витрините грееха с дискретна светлина на улицата, така че да съблазняват минувачите през цялата нощ и да ги изкушават да дойдат през деня, но вътре светлината проникваше далечна и приглушена.

Джейми влезе навътре, токчетата ѝ тропаха по масивния дървен под, ръката ѝ галеше повърхностите – увитите в целофан карамели, които криеха своето слънце в тъмнината; грубите каменни арки; червената кадифена завеса; гладкото стъкло; малките релефни розови пъпки върху бялата стена.

Доминик тръгна по стъпките ѝ, задържайки поглед върху всяко място, което тя беше докоснала, сякаш отпечатъците от пръстите ѝ оставяха златни следи.