Мишел Уелбек - По-широко поле за борбата

Полагайки с мярка устоите на една необорима аксиоматика, на трето място ще отбележа, че вагината, обратно на мисълта, на която би ни навел външният й вид, е много повече от дупка в парче месо (добре ми е известно, че чираците касапи мастурбират с пържоли… нека продължават — това няма да спре развоя на моята мисъл!). В действителност вагината служи или е служила до неотдавна за възпроизводството на видовете. Да, на видовете.

Някои литератори от миналото са смятали за удачно да споменават вагината и нейните придатъци с глупаво объркания подход и лицевата изразителност на километрични камъни. Други, подобни на сапрофитите, напротив, са предпочитали да тънат в низост и цинизъм. Подобно на опитен лоцман ще премина на равно разстояние от тези симетрични подводни скали, нещо повече — ще се опра на траекторията на тяхната ъглополовяща, за да проправя свой път, широк и праволинеен, към идиличните области на точното разсъждение. Следователно трите благородни истини, озарили вашия взор, трябва да бъдат разглеждани като плодоносен тристенник на пирамида на мъдростта, която като чудо невиждано с лекота ще прелита над низвергнатите океани на съмнението. Това в достатъчна степен подчертава тяхното значение. Само че понастоящем с размерите и грапавостта си те приличат по-скоро на три гранитни колони в пустинята (като тези, които може да бъдат наблюдавани в равнината край Тива). Общо взето, би било недружелюбно и несъобразно с духа на настоящия трактат да изоставя читателя си сам срещу отблъскващата им вертикалност. Ето защо около тези първи аксиоми ще се сплетат веселите спирали на различни допълващи положения, които сега ще изложа подробно…“

Естествено, този труд беше недовършен. Дакелът заспиваше, преди речта на пудела да свърши. Но някои признаци позволяват да се предположи, че съчинението съдържа истина и че тя може да се изрази с няколко прости изречения. Абе бях млад и се забавлявах. Всичко това беше преди Вероник, в доброто старо време. Помня, че на седемнайсетгодишна възраст, когато изразявах противоречиво объркани мнения за света, една петдесетина годишна жена, която бях срещнал във вагон-ресторант, ми каза: „Ще видите, когато човек започне да остарява, нещата стават много прости“. Колко права е била!

В пет часа и петдесет и две минути влакът пристигна в Ла Рош-сюр-Йон, където цареше пронизващ студ. Градът беше смълчан и спокоен, съвършено спокоен. „Добре — казах си аз, — ето удобен случай да си направя разходка на село…“

Тръгнах по пустите — или почти пустите — улици на квартал с двуетажни жилища. Отначало се опитах да сравнявам характеристиките на къщите, но не беше лесно — още не се бе съмнало и набързо се отказах.

Някои жители вече бяха станали въпреки ранния час. Гледаха ме от гаражите си как се разхождам. Явно се чудеха какво правя там. Ако ме бяха попитали, щеше да ми бъде доста трудно да им отговоря. Защото нищо не оправдаваше присъствието ми тук. А и където и да било другаде, ако трябва да бъда откровен.

После пристигнах в околностите на самото село. Имаше огради, а зад тях и крави. Слаба синева предизвестяваше настъпващото зазоряване.

Погледнах кравите. Повечето не спяха, вече бяха започнали да пасат. Помислих си, че са абсолютно прави — сигурно им беше студено, така че малко упражнения нямаше да им се отразят зле. Наблюдавах ги добронамерено, без никакво намерение да нарушавам утринното им спокойствие. Някои се приближиха до мен чак до оградата, без да мучат, и ме изгледаха. Те също ме оставиха на мира. Много хубаво.

По-късно се отправих към Департаменталната дирекция по земеделието. Тисран вече беше там. Стисна ми ръката с изненадваща топлота.

Директорът ни чакаше в кабинета си. Веднага осъзнах, че е твърде симпатичен — личеше си, че е душа човек. В замяна на това беше абсолютно неподатлив към технологичното послание, което се очакваше да му предадем. „Информатиката — открито ни заяви той — ми е последна грижа.“ Нямал никакво желание да промени работните си навици заради удоволствието да се прави на модерен. Нещата вървели добре, както са си, и щели да вървят така, поне докато той е там. Съгласил се да ни приеме само за да не си усложнява отношенията с Министерството, но още с нашето заминаване щял да прибере софтуера в някой шкаф и повече нямало да го пипне.

При тези условия обучението се превръщаше в любезна шега, в един вид разговор за прекарване на времето. Това изобщо не ме притесняваше.