Мишел Уелбек - По-широко поле за борбата

Предполагам, че родителите й я обичаха. Какво ли правеше, щом се прибереше вечер у дома? Защото сигурно имаше своя стая с легло и мечета от нейното детство. Навярно гледаше телевизия с родителите си. Тъмна стая и трима души, сплотени от фотонния поток — не ми изниква друга гледка.

В неделите пък прекрасно си представям как близките й роднини я приемат с престорена сърдечност. И братовчедките й, вероятно красиви. Отвратително.

Имаше ли фантазии и ако да, какви? Романтични, в стил сантиментални романи ала Дели? 4 4 Дели (Delly) — колективен псевдоним на Фредерик Птижан дьо ла Розиер и сестра му Жан-Мари, чиито многобройни любовни романи са били особено популярни във Франция и по света през първата половина на XX век. — Б.пр. Колебая се да си помисля дали изобщо си е мечтала, дори само насън, как някой младеж от добро семейство, който следва медицина, би се наканил един ден да я заведе с колата си кабриолет да разгледат абатствата по нормандския бряг. Освен ако тя не си е сложила предварително качулка на покаяница, придавайки по този начин мистериозен оттенък на приключението.

Хормоналните й механизми сигурно функционираха правилно — няма причина да си мисля обратното. Е, и? Достатъчно ли е това за еротични фантазии? Представяше ли си мъжки ръце, които се застояват между гънките на тлъстия й корем и слизат до слабините й? Питам медицината, но медицината нищо не отговаря. Има много неща относно Бардо, които не успях да изясня, но поне се опитах.

Не стигнах дотам да спя с нея — само направих първите стъпки по пътя, който трябваше да ме изведе дотам. По-точно, започнах да говоря с нея в началото на ноември, няколко думи след часовете, нищо повече, и така в продължение на две седмици. После два-три пъти я помолих да ми обясни някои работи по математика, много внимателно, като гледах да остана незабелязан. Към средата на декември започнах да й докосвам ръката, уж случайно. Всеки път тя реагираше, все едно я бе ударил ток. Беше по-скоро впечатляващо.

Кулминационната точка на нашите отношения настъпи точно преди Коледа, когато я придружих до гарата, за да си хване влака (в действителност автомотриса). Понеже гарата беше на повече от осемстотин метра, инициативата не беше незначителна — дори бях забелязан при изпълнението й. Обикновено в класа ме възприемаха, малко или много, като психичноболен, така че това не нанесе особено голям ущърб на социалния ми имидж.

В онази вечер на перона я целунах по бузата. Не я целунах по устата. Впрочем мисля, че тя парадоксално не би ми позволила, защото макар устните и езикът й никога, ама никога да не бяха преживявали контакта с мъжки език, тя имаше ясно понятие за времето и мястото, в които тази операция трябва да се случи в архетипния процес на юношеския флирт, дори бих казал, прекалено ясно понятие, защото то никога не е имало случай да бъде поправено и омекотено от флуидната пара на преживения миг.

Непосредствено след коледната ваканция престанах да говоря с нея. Пичът, който ме бе забелязал до гарата, явно беше забравил случката, но въпреки това здравата се бях изплашил. Така или иначе, за да ходя с Бардо, би ми трябвала морална сила, значително по-голяма от тази, с която можех да се похваля дори в онова време. Защото Бардо не само беше грозна, но и открито злобна. Засегната с пълна сила от сексуалната революция (бяхме в началото на осемдесетте години, още нямаше СПИН), тя, разбира се, не можеше да излезе с номера, че спазва някаква етика на девствеността. Освен това беше прекалено интелигентна и прозорлива, за да обясни състоянието си с някакво «юдео-християнско влияние» — родителите й, предполагам, са били агностици. Така че нямаше как да се измъкне. Можеше само да наблюдава с мълчалива омраза разкрепостяването на другите, да гледа как момчетата се трупат като морски раци край телата на другите момичета, да усеща как се завързват приятелства, заформят се преживявания, вихрят се оргазми, да изживява във всеки един аспект мълчаливо самоунищожение пред афишираното удоволствие на другите. Така е трябвало да протече юношеството й, така и протече: завистта и фрустрацията бавно ферментираха, докато се превърнат в оток от върховна омраза.

Всъщност не се гордея особено с тази история. Тя беше прекалено абсурдна, за да бъде лишена от жестокост. Например помня как една сутрин я посрещнах със следните думи: «Охо, днес си с нова рокля, Брижит…». Беше гадно, макар и вярно, защото този факт беше изумителен, но реален: беше си сменила роклята . Дори помня как веднъж си бе сложила панделка в косите : о, боже! Приличаше на телешка глава с магданоз. Моля я за прошка от името на цялото човечество.