Мишел Уелбек - По-широко поле за борбата

В сравнение с него аз бях по-скоро неприятен пациент. Всъщност изпитвах известни затруднения да си възвърна контрола над себе си. Това е странно усещане. Виждаш краката си като отделни предмети, далече от ума ти, с който са свързани, малко или много, случайно и по-скоро зле. Скептично си се представяш като купчина мърдащи крайници. А колко нужни са ни тези крайници, ужасно нужни. Това не пречи понякога да ни се струват странни, твърде странни. Най-вече краката.

Тисран ми идва на свиждане два пъти, беше възхитителен, донесе ми книги и сладкиши. Долових, че иска да ми достави удоволствие на всяка цена. Тогава му казах кои книги да ми донесе. Но не ми се четеше особено. Умът ми блуждаеше, неясен, малко нещо объркан.

Пусна няколко солени шеги за сестрите, но това беше неизбежно, напълно естествено и аз не го упреквам. Впрочем вярно е, че поради надутото отопление сестрите обикновено са почти голи под престилките си — само сутиен и гащички, които ясно прозират. Това несъмнено поддържа леко, но постоянно еротично напрежение, още повече че ви докосват, а и вие сте доста разголени и прочее. И на болното тяло все още му се иска да изпитва удоволствие, уви. Да си призная, казвам това по-скоро за сведение ; самият аз бях в състояние на почти пълна еротична безчувственост, поне през първата седмица от престоя си в болницата.

Усетих, че сестрите и другите пациенти се учудват защо не ме посещава никой друг. Ето защо обясних за всеобщо назидание, че съм бил в командировка в Руан, когато ми се е случило това премеждие — не съм тукашен и никого не познавам в тоя край. Общо взето, съм тук по случайност.

И все пак не желая ли да предупредя, да уведомя някого за моето състояние? Ами не, нямаше кого.

Втората седмица беше малко по-мъчителна. Започвах да се възстановявам, излизаше ми се. Както се казва, животът вземаше връх. Тисран вече го нямаше, за да ми носи сладкиши. Сигурно се подвизаваше пред дижонската публика.

В понеделник сутринта случайно чух от някакъв транзистор, че студентите прекратили протестите си и естествено, получили всичко, каквото искат. За сметка на това пък железопътните работници обявили стачка при много конфликтна обстановка. Официалните синдикати били объркани поради непреклонността и бруталността на стачкуващите. Значи, светът не се беше свършил. Борбата продължаваше.

На другия ден се обадиха от фирмата и поискаха да разговарят с мен. Трудната задача се беше паднала на една секретарка. Тя се държа перфектно — подбирайки си предпазливо думите, ме увери, че моето оздравяване било от първостепенно значение за тях. Само искала да узнае дали ще мога да отида в Ла Рош-сюр-Йон според първоначалния план. Отговорих, че нищо не мога да кажа, но че това е заветната ми цел. Тя се изсмя малко глупаво. Такава си е, глупава — знаех го от по-рано.

На по-другия ден ме изписаха от болницата — струва ми се, малко по-рано, отколкото всъщност им се искаше на лекарите. Обикновено те се опитват да ви задържат колкото се може по-дълго, за да има по-висока заетост на леглата, но наближаващите празници сигурно ги бяха накарали да проявят снизходителност. Впрочем главният лекар ми беше обещал: „Ще си бъдете у дома за Коледа“. Точно така се изрази. Не знам дали щях да си бъда точно у дома, но все някъде — със сигурност.

Сбогувах се с работника, когото бяха оперирали предния ден. Според лекарите всичко бе минало успешно, въпреки че той изглеждаше направо като пътник.

Жена му поиска на всяка цена да опитам ябълковия сладкиш, който мъжът й нямаше сила да преглътне. Опитах го. Беше превъзходен.

„Кураж, момче!“ — каза ми той на раздяла. Пожелах му същото. Прав беше — куражът винаги може да бъде от полза.

Руан — Париж. Точно преди три седмици пътувах по същата отсечка, само че в обратна посока. Какво се бе променило оттогава? Малки селища все така пушат далече в равнината, като обещание за кротко щастие. Тревата е зелена. Грее слънце, виждат се контрастиращи облачета — светлината е по-скоро пролетна. Но малко по-далече полята са наводнени. Забелязва се бавно потрепване на водата между върбите. Човек си представя възчерна, лепкава кал, в която кракът ненадейно затъва.

Недалече от мен във вагона един негър слуша уокмен, отпивайки от бутилка уиски „J&B“. Полюшва се в коридора с бутилката в ръка. Звяр, вероятно опасен. Опитвам се да избягвам погледа му, макар че е относително дружелюбен.

Срещу мен се настанява някакъв кадър, вероятно обезпокоен от негъра. Той пък какво търси тук! Би трябвало да е в първа класа. Аман от досадници.