Мишел Уелбек - По-широко поле за борбата

После се мотах по малките улички. Съвсем случайно влязох в гробищния ансамбъл „Сен Маклу“ — голям, великолепен квадратен двор, изцяло обграден от готически скулптури от тъмно дърво.

Малко по-нататък видях сватба — тъкмо излизаха от църквата. Много старомодна сватба: сиво-син костюм, бяла рокля и портокалови цветчета, малки шаферки… Седях на пейка не много далече от стъпалата на църквата.

Младоженците не бяха в първа младост. Леко червендалест дебелак с вид на богат селянин, малко по-висока от него жена с ъгловато лице и очила. Със съжаление трябва да изтъкна, че впечатлението беше нелепо. Неколцина млади минувачи се присмиваха на младоженците. Естествено.

Няколко минути наблюдавах това зрелище съвсем обективно. После започна да ме обзема неприятно чувство. Станах и бързо си тръгнах.

Два часа по-късно — вече се беше стъмнило — излязох от хотела. Изядох една пица, прав, сам, в празно заведение, което заслужаваше да си остане такова. Тестото на пицата беше отвратително. Декорът се състоеше от бели мозаечни плочки и от сиви стоманени лампиони като в операционна зала.

После отидох да гледам порно в едно руанско кино, специализирано за такъв вид филми. Салонът беше полупълен, което си е постижение. Предимно пенсионери и имигранти, разбира се. Имаше обаче и няколко двойки.

След известно време с изненада установих, че хората често си сменят местата без видима причина. В стремежа си и аз да разбера причината за това явление се преместих на свой ред, заедно с още един тип. Всъщност е много просто: всеки път когато идва някоя двойка, към нея веднага се насочват двама-трима мъже, сядат на няколко стола разстояние и веднага започват да мастурбират. Мисля си, че се надяват жената от въпросната двойка да забележи члена им.

Постоях около час в това кино, след което отново прекосих Руан по посока към гарата. Във фоайето се влачеха няколко просяци, леко заплашителни. Не им обърнах никакво внимание и си записах графика на влаковете за Париж.

На другия ден станах рано, стигнах навреме за първия влак, купих си билет, чаках, но не тръгнах и не мога да разбера защо. Всичко това е крайно неприятно.

На другата вечер се разболях. След вечеря на Тисран му се приходи на заведение. Аз отклоних поканата. Болеше ме лявото рамо, втрисаше ме. След като се върнах в хотела, се опитах да поспя, но не се получи — когато легнах, не можех да дишам. Седнах в леглото. Тапетите бяха обезкуражаващи.

След час започнах да дишам със затруднение, дори и седнал. Отидох до мивката. Лицето ми беше мъртвешки бледо; болката бе започнала да се мести бавно от рамото към сърцето. Тогава си помислих, че може би не съм никак добре — напоследък наистина бях прекалил с цигарите.

Почти двайсет минути стоях подпрян на мивката и усещах как болката постепенно се усилва. Беше ми много досадно, че пак трябва да излизам, да ходя в болницата и прочее.

Към един часа през нощта хлопнах вратата и излязох на улицата. Сега вече болката определено бе стигнала до сърцето. Всяко вдишване ми костваше неимоверни усилия и се проявяваше като приглушено свистене. Не можех да вървя като хората, правех само ситни крачки, трийсет сантиметра, не повече. Постоянно се налагаше да се подпирам на колите.

Няколко минути си почивах при едно „Пежо-104“, после поех нагоре по една улица, която ми се струваше, че води до по-голямо кръстовище. За около половин час едва извървях петстотин метра. Болката вече не се увеличаваше, но и не отслабваше. За сметка на това затрудненията ми с дишането още повече се утежняваха и това беше най-тревожното. Струваше ми се, че ако продължавам така, бързо ще пукна, още в близките часове, във всеки случай преди да съмне. Мисълта за внезапна смърт ме възмущаваше поради своята несправедливост — не можеше да се каже, че съм злоупотребявал с живота. Вярно, че от няколко години бях в затруднено положение, но това не е причина да прекратя експеримента ; тъкмо напротив — можеше животът напълно закономерно да реши да ми се усмихне. Всичко това определено беше зле организирано.

Освен това още от самото начало този град и неговите жители ми бяха опротивели. Не само че не исках да умра, но най-вече не исках да умра точно в Руан. Мисълта да умра в Руан, сред руанци, дори ми беше особено неприятна. Това би означавало — мислех си аз в състояние на лек делириум, вероятно поради страданието — да окажа прекалено голяма чест на тези глупави руанци. Спомням си една млада двойка, успях да спра колата им на един светофар — сигурно излизаха от заведение или поне такова впечатление създаваха. Питам ги накъде е болницата. Момата ми указва набързо посоката с известна досада. Следва секунда мълчание. Едва ми стига силата да говоря, да се държа на крака, ясно е, че не съм в състояние да отида сам. Гледам ги, безгласно ги моля за милост, същевременно се питам дали съзнават какво правят. После светва зелено и оня потегля. Разменили ли са по някоя дума след това, за да оправдаят поведението си? Едва ли.