Мишел Уелбек - По-широко поле за борбата

Носи часовник „Ролекс“, памучно сако. На безименния пръст на лявата му ръка има златна халка, средна изработка. Лицето му е квадратно, честно, по-скоро симпатично. Може би е четирийсетгодишен. По кремавата му риза се открояват тънки релефни райета с леко по-тъмен кремав цвят. Вратовръзката му е средно широка и разбира се, той чете икономическия всекидневник „Ле-з-Еко“. Не само го чете, но направо го изяжда със запетайките, като че ли това четиво може изведнъж да промени смисъла на живота му.

Принуден съм да се обърна към пейзажа, за да не го гледам повече. Странно, но сега ми се струва, че слънцето отново е почервеняло, както на отиване. Но въобще не ми пука — ако ще и пет-шест червени слънца да имаше, това с нищо нямаше да промени хода на моята медитация.

Не обичам този свят. Определено не го обичам. Обществото, в което живея, ме отвращава; от рекламата ми става лошо; от програмирането ми се повръща. Цялата ми работа на програмист се състои в трупане на справки, съпоставки, критерии за рационални решения. Безсмислено. Честно казано, даже вредно — ненужно затормозяване на невроните. Този свят има нужда от всичко друго, но не и от допълнителна информация.

Пристигането в Париж — все така зловещо. Олющените сгради край гара „Пон Кардине“, отвъд които човек неизменно си представя пенсионери, агонизиращи до котката си Писана — за крокетите й „Фрискис“ отива половината им пенсия. Металните структури, които са се накачулили една връз друга до границата на приличието, за да образуват висяща мрежа от захранващи кабели. И вездесъщата, неизбежна, отвратителна, шарена реклама. „Весело менящ се спектакъл по стените.“ Тъпня. Шибана тъпня.

Върнах се в апартамента си без особен ентусиазъм. В пощенската ми кутия имаше само напомнително писмо за плащане на еротичен телефонен разговор („Наташа, пъшкане на живо“) и дълго писмо от магазин „Троа Сюис“, с което ме уведомяваха за създаването на телематична система за улеснени поръчки — „Шушутел“. В качеството си на привилегирован клиент вече съм можел да се възползвам от нея. Целият компютърен екип (снимка в овална рамка) здравата се бил потрудил, за да може услугата да заработи преди Коледа. Още отсега мениджърката по продажбите на „Троа Сюис“ се радвала да ми даде моя личен промоционален код „Шушу“.

Броячът за получени обаждания на телефона ми показваше цифрата 1. Това донякъде ме изненада — сигурно беше грешка. В отговор на мое старо съобщение някаква уморено-злобна жена бе просъскала: „Нещастен глупак…“, и бе тряснала слушалката. Така че нищо не ме задържаше в Париж.

Пък и много ми се ходеше във Вандея. От тази област са ми останали много спомени за летувания (е, по-скоро неприятни, но и това е нещо). Бях записал един от тях във вид на анималистично повествование, озаглавено „Диалозите на дакела и пудела“, което би могло да се определи като юношески автопортрет. В последната глава на съчинението едното куче чете на спътника си ръкопис, открит в писалището на младия му господар:

„Миналата година около 23 август се разхождах заедно с пудела си по плажа на Сабл д’Олон. Докато четириногият ми приятел видимо се възползваше неограничено от ласката на морския въздух и от слънчевия блясък (особено жив и приятен в тази късна сутрин), не успях да попреча на менгемето на размисъла да стисне прозирното ми чело и натежалата ми от непосилно бреме глава тъжно бе оборена на гърдите ми.

В такова разположение се спрях пред една девойка, която вероятно беше на около четиринайсет години. Играеше с баща си федербал или някаква друга игра, за която се използват ракети и летящ предмет. Облеклото й се отличаваше с най-откровена простота, защото се състоеше само от бански, и то от долнище. Само че — и тук можем единствено да се преклоним пред подобна последователност — в цялото й поведение бе разгърната несекваща склонност към прелъстителство. Възходящото движение на ръцете й, когато пропускаше топчицата, имаше допълнителното предимство, че при него се изнасяха напред двете кремави полукълба, съставляващи една доста напреднала в растежа си гръд, и най-вече, че беше придружено от развеселена и опечалена едновременно усмивка — в крайна сметка усмивка, преливаща от жизнерадост и явно насочена към всички юноши от мъжки пол, които сновяха в радиус от петдесет метра. Следва да се отбележи, че всичко това се случваше в разгара на дейност от изключително спортно и семейно естество.