Мишел Уелбек - По-широко поле за борбата

В крайна сметка отнякъде изниква такси. Опитвам се да кажа с изкуствено непринуден тон, че искам да ме закара до болницата, но не се получава и шофьорът, аха, да откаже. Този нещастник обаче намира начин да ме уведоми, точно преди да потеглим, че се надявал „да не му оплескам възглавничките“. Всъщност вече бях чувал, че бременните жени се сблъсквали със същия проблем, когато отивали да раждат — с изключение на някои камбоджанци, всички таксиметрови шофьори отказвали да ги качат от страх да не им изцапат задната седалка с органични течности.

Тъй ами!

Трябва да призная, че в болницата формалностите бързо се уреждат. Поема ме някакъв стажант, подлага ме на серия от тестове. Според мен навярно иска да се застрахова, че няма да умра в ръцете му в близкия час.

След като приключва тестовете, той се приближава до мен и ми съобщава, че съм имал перикардит, а не инфаркт, както си мислел отначало. Обяснява ми, че първите симптоми били абсолютно еднакви, но за разлика от инфаркта, който често е със смъртоносен изход, перикардитът бил много безобидна болест и от нея никога не се умирало. И добавя: „Сигурно сте се уплашили“. Отговарям с „да“, за да не правя изпълнения, но всъщност изобщо не се бях уплашил, просто ми се беше сторило, че ще пукна до няколко минути — не е същото.

После ме пренасят в спешното отделение. Седнал в леглото, започвам да стена. Това донякъде помага. Сам съм в стаята — няма от какво да се притеснявам. От време на време една сестра си подава носа от вратата, уверява се, че стенанията ми са почти постоянни, и се маха.

Съмва се. Докарват някакъв пияница и го слагат на съседното легло. Продължавам да стена тихо, равномерно.

Към осем часа пристига някакъв лекар. Съобщава ми, че щели да ме преместят в кардиологичното отделение и че щял да ми бие инжекция за успокоение. Мисля си, че можеха да се сетят по-рано. Инжекцията действително ме приспива начаса.

Когато се събуждам, виждам Тисран до леглото ми. Видимо е притеснен и същевременно се радва да ме види; малко съм развълнуван от вниманието му. Когато не ме открил в стаята ми, се притеснил, започнал да звъни навсякъде: в Департаменталната дирекция по земеделието, в полицейското управление, във фирмата ни в Париж… Все още изглежда малко обезпокоен. Вярно, че с това бледо лице и с тая система за перфузия сигурно не изглеждам особено здрав. Обяснявам му, че съм прекарал перикардит, нищо страшно, ще се възстановя за няма и две седмици. Той иска от една сестра да потвърди диагнозата, тя обаче нищо не знае. Тогава настоява да говори с лекар, с началника на отделението, с когото и да е… Най-накрая дежурният стажант му дава търсеното успокоение.

Връща се при мен. Обещава да продължи обучението сам, да се обади във фирмата, да ги уведоми, да се заеме с всичко. Пита ме дали имам нужда от нещо. Не, от нищо засега. Тогава си тръгва с широка, дружелюбна, окуражителна усмивка. Заспивам почти веднага.

Човек бързо привиква към болничните условия. Цяла седмица бях твърде зле, нямах никакво желание да се движа или да говоря. Гледах обаче хората край мен как говорят, как си разказват болестите с трескав интерес, с наслаждение, което винаги изглежда малко неприлично в очите на здравите. Виждах и близките им, които ги посещаваха. Общо взето, никой не се оплакваше — всички изглеждаха много доволни от съдбата си, въпреки наложения им неестествен начин на живот, въпреки надвисналата опасност, защото в крайна сметка повечето пациенти в едно кардиологично отделение може да си отидат от тоя свят.

Помня един петдесет и пет годишен работник — за шести път беше на лечение в болницата. Поздравяваше всички: лекаря, сестрите… Беше видимо щастлив, че е там. Иначе в личния си живот този човек бил много активен — майсторял си вкъщи, грижел се за градината си и т.н. Видях жена му — изглеждаше много мила. Двамата бяха направо трогателни, задето се обичаха така дори след петдесетака. Но щом го приемеха в болницата, волята му го напускаше и той доброволно оставяше тялото си в ръцете на науката — нали всичко беше организирано. Явно някой ден щеше да свърши в тази болница; ала и това си беше организирано. Помня как се обръщаше към лекаря с жадно нетърпение, като използваше фамилиарни думички, които не разбирах: „Хайде, кога ще ми правите пневмографийката и венозната катетеризацийка ?“ Много държеше на венозната катетеризацийка — всеки ден говореше за нея.