Мишел Уелбек - По-широко поле за борбата

Най-напред Томасен се ръкува с мен, после се приближи към Тисран. Тисран стана и осъзна, че оня го надвишава поне с четирийсет сантиметра. Рязко седна, лицето му пламна, стори ми се, че ще хване другия за гърлото — беше ужасна гледка.

След това на няколко пъти съм ходил с Томасен в провинцията за курсове от същото естество. Много добре се разбирахме. Неведнъж съм забелязвал, че изключително красивите хора често са скромни, любезни, приветливи, внимателни. Трудно създават приятелства, поне сред мъжете. Трябва непрекъснато да полагат усилия, за да омаловажават своето превъзходство, макар и само донякъде.

Слава богу, Тисран никога не е бил командирован с Томасен. Но знам, че всеки път, когато се задава поредица от курсове, той вътрешно се бои и прекарва ужасни нощи.

След вечеря решава, че му се ходело в някое „готино кафене“ Чудесно.

Тръгвам с него и трябва да призная, че този път изборът му се оказва отличен: влизаме в нещо като голямо сводесто мазе със старинни греди, явно автентични. Почти навсякъде са разположени малки дървени маси, осветени от свещи. В огромна камина в дъното гори огън. Цялата обстановка създава усещане за сполучлива импровизация, за симпатичен безпорядък.

Сядаме. Той си поръчва бърбън с вода, аз продължавам с бира. Оглеждам се и си казвам, че този път на моя нещастен спътник може да му се отвори парашутът. Намираме се в студентско кафене, всички са весели, всеки иска да се забавлява. Има няколко маси с по две-три момичета, дори има няколко самотни момичета на бара.

Гледам Тисран с най-добронамереното изражение, на което съм способен. В кафенето момчетата и момичетата се докосват. Жените отмятат косите си назад с грациозни жестове. Кръстосват крака, очакват случай да се изкикотят. Изобщо забавляват се. Сега му е майката да правиш свалки, точно в този миг, на това изключително подходящо място.

Тисран вдига очи от чашата си и ме поглежда иззад очилата. И виждам, че вече няма сили. Не може, няма смелост да опита, писнало му е отвсякъде. Гледа ме. Лицето му леко потреперва. Сигурно е от алкохола — изпи много вино с яденето, глупакът му с глупак. Питам се дали няма да избухне в плач, да ми разкаже отделните етапи от пътя си към Голгота, усещам, че е готов на всякакво подобно нещо — очилата му са леко овлажнели от сълзи.

Няма значение, готов съм да приема и това, да го изслушам докрай, ако трябва, и да го занеса до хотела, но знам, че утре сутринта ще ми е сърдит.

Мълча. Чакам безмълвно. Не виждам нищо смислено за казване. Несигурността трае цяла минута, после кризата отминава. Със странно слаб, почти писклив гласец той казва: „По-добре да си ходим. Утре трябва да ставаме рано“.

Добре, да си ходим. Само да си допием чашите, и тръгваме. Паля последна цигара, отново поглеждам Тисран. Явно е напълно замаян. Тихомълком ме оставя да платя сметката, тихомълком ме последва, когато тръгвам към вратата. Прегърбен, сломен, срамува се от себе си, мрази се, ще му се да е умрял.

Вървим към хотела. Започва да вали. Ето, първият ни ден в Руан свършва. За мен е ясно, за мен е очевидно, че и следващите дни ще бъдат абсолютно същите.

Днес в „Новите търговски галерии“ станах свидетел на смъртта на един човек. Най-обикновена смърт, ала Патриша Хайсмит (имам предвид с характерните за реалния живот простота и бруталност, които откриваме в романите на Патриша Хайсмит).

Ето как стана всичко. Когато влязох в частта на магазина, определена за самообслужване, забелязах лежащ на пода човек, но не можах да видя лицето му (по-късно научих от подочут разговор между касиерки, че бил някъде към четирийсетте). Край него вече се бяха струпали няколко души. Минах край тях, като се стараех да не се спирам, за да не проявя нездраво любопитство. Беше около осемнайсет часът.

Не купих много неща: сирене и нарязан хляб, за да вечерям в хотелската си стая (нея вечер бях решил да избегна компанията на Тисран, за да си почина). Известно време се колебах пред бутилките вино, твърде разнообразни, изложени на хорския ламтеж. Проблемът беше, че нямах тирбушон. Освен това не обичам вино. Този аргумент се оказа решаващ и затова предпочетох стекче „Туборг“.

Когато отидох на касата, научих, че човекът е починал, от разговора между касиерките и една двойка мъж и жена, присъствали на операцията по спасяването или поне във финалната й фаза. Жената от двойката беше медицинска сестра. Смяташе, че трябвало да му направят сърдечен масаж, че това можело да го спаси. Не знам, не разбирам, но щом е така, защо не му е направила тя такъв масаж? Чудя се на някои хора.