Мишел Уелбек - По-широко поле за борбата

Съвсем скоро Змията ще зададе въпроси с цел да дестабилизира Тисран, да докаже колко е некомпетентен. Тисран е некомпетентен, това е факт, но не се оставя лесно. Той е професионалист. С лекота ще отблъсне всички атаки — ту ще избегне някой въпрос, ту ще отложи друг за по-нататък. Понякога дори ще успее да внуши, че въпросът сигурно би имал смисъл в по-стари времена, преди да се развие информатиката, но сега вече е безпредметен.

По обед ни прекъсва неприятно остър звънец. Шнебеле се люшва към нас. „Нали ще обядваме заедно?“ Въпросът му не търпи възражение.

Заявява ни, че трябвало да свърши няколко неща преди обяда, извинява се. Но можело да дойдем с него, за да ни „разведе“. Повлича ни по коридорите. Сподвижникът му ни следва на две крачки отзад. Тисран успява да ми каже, че би „предпочел да обядва с двете мацки от третата редица“. Значи, е успял да засече потенциалните си жертви сред публиката. Това беше почти неизбежно, но все пак малко се притеснявам.

Влизаме в кабинета на Шнебеле. Сподвижникът му застива на прага в изчаквателна поза, като че ли е на стража. Кабинетът е просторен, даже прекалено за толкова млад кадър, и отначало си мисля, че ни е довел тук само за да ни го покаже, защото нищо не прави — само чука нервно по телефона. Свличам се на кресло пред бюрото. Тисран прави същото. А оня глупак благоволява да ни разреши: „Ами да, седнете…“. В същия миг от странична врата изниква някаква секретарка и почтително се приближава до бюрото. Тя е доста възрастна, с очила. В ръцете си носи папка с писма за подпис. Ето най-сетне, мисля си аз, причината за целия този мизансцен.

Шнебеле играе ролята си впечатляващо. Преди да подпише първия документ, той дълго го изучава с важно изражение. Посочва някакъв „несполучлив в синтактично отношение израз“. Секретарката казва смутено: „Мога да го поправя, господине“. Оня великодушно отговаря: „Ама моля ви, може да остане и така“.

Отегчителният церемониал се повтаря и с втори, после с трети документ. Започвам да огладнявам. Ставам, за да разгледам снимките по стената. Любителски снимки, грижливо отпечатани и поставени в рамки. Явно изобразяват гейзери, ледни образувания, все неща от този сорт. Сигурно ги е разпечатал сам след ваканцията си в Исландия — вероятно туристическа обиколка, организирана от „Нувел Фронтиер“. Но всяка снимка е обработил със соларизация, с филтри за блик и други подобни, така че на практика нищо не може да се разпознае и се е получило много грозно.

Забелязвайки моя интерес, се доближава и заявява:

— Това е Исландия… Готино местенце.

— Аха… — отговарям аз.

Най-сетне ще ядем. Шнебеле върви пред нас по коридорите, като коментира разположението на кабинетите и „разпределението на пространството“, все едно че току-що е придобил всичко това. От време на време, когато взема завой под прав ъгъл, ми обгръща раменете с ръка, без обаче да ме докосва, слава богу. Крачи бързо, а късокракият Тисран едвам успява да го настигне — чувам го как пъхти до мен. Сподвижникът върви последен, на две крачки зад нас, сякаш за да предотврати някоя ненадейна атака.

Обядът се проточва до безкрай. Отначало всичко върви добре, Шнебеле говори за себе си. Отново ни уведомява, че на двайсет и пет години е началник на отдел „Програмиране“ или поне е на път да стане такъв в непосредствено бъдеще. Три пъти между предястията и основното блюдо ще ни припомни възрастта си: двайсет и пет години.

После поисква да научи какво „образование“ имаме, вероятно за да се увери, че е по-ниско от неговото (самият той бил инженер по селскостопански, водни и горски науки и очевидно се гордее с това; не знам точно какво означава, но по-нататък ще науча, че тези инженери са особена разновидност висши функционери, които се срещат само в ресора на Министерството на земеделието — нещо като възпитаниците на Висшия институт по администрация, но не чак като тях). В това отношение Тисран напълно го задоволява: твърди, че е завършил Висшето търговско училище в Бастия или нещо такова, на границата на достоверността. А аз си дъвча говеждия стек по беарнски и се преструвам, че не съм чул въпроса. Старшината ме гледа с неподвижното си око и за миг се питам дали няма да се развика: „Отговаряйте, като ви питат!“. Просто извръщам глава в друга посока. Накрая Тисран отговаря вместо мен и ме представя като „инженер по компютърни системи и мрежи“. За да придам достоверност на информацията, казвам няколко думи за скандинавските норми и комутацията на мрежи. Шнебеле заема отбранително положение, като се свива на стола си. А аз отивам да си взема крем карамел.