Мишел Уелбек - По-широко поле за борбата

Когато се върнах, теоретикът се беше върнал при нея и тя го слушаше покорно. В крайна сметка бе успяла да си възвърне самоконтрола — може би така беше по-добре за нея.

Този коктейл в чест на пенсионирането на служителя се оказа жалък апогей на отношенията ми с Министерството на земеделието. Бях събрал всички необходими сведения за курса по подготовка. Нямаше да ни се налага повече да се виждаме. Оставаше ми седмица до отпътуването за Руан.

Тъжна седмица. Беше краят на ноември — месец, който обикновено се признава от всички за тъжен. Струваше ми се нормално, при отсъствие на по-осезаеми събития, промените в климата да заемат известно място в моя живот. Впрочем говори се, че старците вече дори не могат да говорят за нещо друго.

Толкова малко съм живял, та съм склонен да си въобразявам, че няма да умра. Струва ми се неправдоподобно човешкият живот да бъде толкова незначителен — представяме си, щем не щем, че нещо рано или късно ще се случи. Груба грешка. Животът може да бъде едновременно кух и кратък. Дните се изнизват плачевно, без следа или спомен, и после изведнъж секват.

Понякога съм си мислил също, че ще успея да се задържа по-трайно в някакъв отнесен живот. Че скуката, относително безболезнена, ще ми позволи да продължавам да върша обичайните неща от ежедневието. Отново грешка. Продължителната скука е нещо неудържимо — рано или късно, се превръща в доста по-мъчително усещане за несъмнена болка. Точно това се случва с мен.

Може би, казвам си, тази командировка в провинцията ще ме пренастрои , сигурно в отрицателен смисъл, но ще ме пренастрои — ще причини поне някакво преобразувание, някакъв трус.

Малко преди Бабелмандебския проток под двусмислено неизменната морска повърхност се таят големи коралови рифове, разположени на неравно разстояние едни от други, и представляват реална опасност за корабоплаването. Издава ги само някое подаващо се червеникаво парченце, някаква съвсем лека разлика в оцветяването на водата. И стига мимолетният пътник да пожелае да си припомни невероятната гъстота на популацията от акули в този участък на Червено море (ако не ме лъже паметта, там имало близо две хиляди акули на квадратен километър), ще разберете, че го побиват леки тръпки въпреки смазващата, почти нереална жега, която кара околния въздух да трепти от лепкава мараня малко преди Бабелмандебския проток.

За късмет небето осигурява своеобразна компенсация — времето винаги е хубаво, прекалено хубаво, а хоризонтът никога не губи нажежения до бяло блясък, който може да се наблюдава и в металургичните заводи при третата фаза от обработката на желязната руда (имам предвид мига, когато се разлива — сякаш увиснала във въздуха и странно единосъщна с вътрешното си естество — новообразуваната, все още течна стомана). Ето защо повечето лоцмани преодоляват това препятствие без проблем и продължават тихо да порят кротките, топли, багрещи се в цветовете на дъгата води на Аденския залив.

Понякога такива неща наистина се случват и проявяват. Сега е понеделник сутрин, първи декември. Студено е и чакам Тисран до табелата за тръгване на влака за Руан. Намирам се на гара „Сен Лазар“, все по-студено ми е и все повече ми писва. Тисран пристига в последния момент. Трудно ще си намерим места. Освен ако не си е взел билет за първа класа — би му подхождало.

Можех да бъда в тандем с четирима или петима от фирмата, но ми се падна Тисран. Не се радвам особено. Той обаче твърди, че е очарован. „Двамата с теб сме суперекип — заявява той още от самото начало. — Чувствам, че ще се сработим много добре… (и прави някакво въртеливо движение с ръце, сякаш за да онагледи бъдещия ни сговор).“

Вече познавам този младеж — неведнъж сме си бъбрили до автомата за топли напитки. Обикновено разказва солени вицове . Чувствам, че тази командировка в провинцията ще бъде зловеща.

Малко по-късно влакът вече е потеглил. Сядаме сред група приказливи студенти, които явно учат в търговско училище. Настанявам се до прозореца, за да избегна донякъде околния шум. Тисран вади от дипломатическото си куфарче разни цветни брошури за счетоводен софтуер. Те нямат нищо общо с обучението, което ще провеждаме. Решавам да отбележа този факт. Спътникът ми отвръща неопределено: „О, да, «Сикомор» също е готин…“. След това продължава монолога си. Струва ми се, че по отношение на техническите подробности сто процента разчита на мен.