Мишел Уелбек - По-широко поле за борбата

Следобедът ще бъде посветен на практически занятия с компютър. Тук се намесвам аз. Докато Тисран продължава с обясненията, аз обхождам групите, за да проверявам дали всички разбират и правилно изпълняват упражненията. Справям се нелошо — нали това ми е професията.

Двете мацки често ме викат за помощ — те са секретарки и явно за пръв път сядат пред компютър, поради което често изпадат в паника, впрочем напълно основателно. Но всеки път когато се приближа до тях, Тисран се намесва, без да се колебае да прекъсне експозето си. Струва ми се, че го привлича най-вече едната от тях — вярно, че е сладка, сочна, много секси. Носи черно дантелено бюстие, а под него гърдите й леко шават. Уви — всеки път когато той се приближава до горката малка секретарка, лицето й неволно се сгърчва от погнуса, почти би могло да се каже от отвращение. Съдба.

В седемнайсет часа отново отеква неприятният звънец. Курсистите си събират нещата, готвят се да си тръгват, но Шнебеле се приближава до нас — отровният персонаж явно крие още един коз. Най-напред се опитва да ме изолира чрез предварителна забележка: „Мисля, че този въпрос се отнася по-скоро до специалист по системите и мрежите като вас…“. И излага проблема си: трябвало ли да закупят инвертор, за да стабилизират входящото напрежение на тока, захранващ мрежовия сървър? Досега получавал все противоречиви отговори. Нищо не знам по въпроса и се готвя да му го кажа, но Тисран явно е в суперформа и ме изпреварва мълниеносно: по тази тема наскоро излязло проучване — дръзко твърди той. Изводът бил ясен: от определено ниво на експлоатация инверторът бързо си възвръщал парите, във всеки случай за по-малко от три години. За съжаление, не носел проучването в себе си и дори не му помнел точното заглавие, но обещавал да прати копие веднага щом се върне в Париж.

Браво. Шнебеле се измъква напълно сразен. Дори ни пожелава приятна вечер.

Вечерта засега преминава в търсенето на хотел. По инициатива на Тисран се настаняваме в „Арм Кошоаз“. Хубав хотел, даже много хубав, пък и нали не ние плащаме командировъчните си разходи?

После да сме пийнели по едно. Ама иска ли питане!…

В кафенето избира маса недалече от две момичета. Сяда, а двете си тръгват. Дето има една дума, пълен синхрон. Браво, момичета, браво!

В пристъп на отчаяние той поръчва сухо мартини. Аз се задоволявам с една бира. Нещо ми е нервно, непрекъснато пуша, буквално паля цигара от цигара.

Съобщава ми, че се записал в клуб по гимнастика, за да поотслабне „и за да свалям мадами, разбира се“. Чудесно, нямам никакво възражение.

Забелязвам, че пуша все повече — сигурно поне по четири кутии на ден. Пушенето на цигари е станало единствената истинска свобода в моето съществуване. Единствената дейност, зад която заставам напълно, с цялото си същество. Единственият ми проект.

После Тисран подхваща една от любимите си теми, а именно, че „ние, програмистите, сме царе“. Предполагам, че под това разбира висока заплата, известно професионално уважение, възможност за лесна смяна на работното място. Да, тук е прав. Царе сме.

Той доразвива мисълта си. Аз начевам петата кутия „Кемъл“. Не след дълго той си допива мартинито. Иска да се върне в хотела, за да се преоблече преди вечеря. Добре, чудесно, хайде да тръгваме.

Докато го чакам във фоайето, гледам телевизия. Говорят за студентски демонстрации. Една от тях, в Париж, особено се била разгърнала — според журналистите имало поне триста хиляди протестиращи по улиците. Отначало трябвало да бъде мирна демонстрация, нещо като голям купон. И като всички мирни демонстрации се изродила: на един студент му изболи окото, на някакъв полицай му откъснали ръката от китката и прочее.

На другия ден след тази огромна демонстрация в Париж се провела манифестация в знак на протест срещу „полицейското насилие“, която протекла в атмосфера на „затрогващо достойнство“, по думите на коментатора, който явно е на страната на студентите. Цялото това достойнство леко ми омръзва — сменям канала и попадам на секси клип. Накрая изключвам телевизора.

Тисран се връща, облечен в нещо като вечерен анцуг, черен, със златни кантове, който му придава вид на скарабей. Е, добре, да тръгваме.

По мое внушение отиваме в ресторант от веригата „Флънч“. Там можем да ядем пържени картофи с неограничено количество майонеза (просто си я сипваш на воля от една кофа). Впрочем ще се задоволя с чиния пържени картофи, удавени в майонеза, и с една бира. Тисран пък си поръчва кралски кускус и бутилка „Сиди Брахим“. След втората чаша вино той отново започва да заглежда сервитьорките, клиентките, който падне. Горкото момче. Горкото, горкото момче. Много добре знам защо всъщност цени моята компания — защото никога не говоря за моите приятелки, никога не се хваля със своя успех сред жените. Ето защо си мисли, че има основание да смята (и с право), че по определена причина не водя полов живот, а за него това е едно страдание по-малко, известно облекчение на неговите мъки. Спомням си една неприятна сцена в деня, когато Тисран беше представен на Томасен, който тъкмо беше постъпил в нашата фирма. Томасен е от шведски произход. Много е висок (струва ми се, малко над два метра), страхотно добре сложен, а лицето му е невероятно красиво, слънчево, лъчезарно — все едно гледаш свръхчовек, полубог.