Мишел Уелбек - По-широко поле за борбата

Във всеки случай изводът, който си направих, е, че човек много лесно може да си умре — или не — при определени обстоятелства.

Не може да се каже, че тази смърт беше особено достойна, предвид всичките хора, които минаваха, които си бутаха количките (беше в часа на най-голям наплив), в тази циркова атмосфера, винаги характерна за супермаркетите. Дори помня рекламната песничка на „Новите галерии“ (може междувременно да са я сменили); припевът по-специално звучеше така: „«Новите галерии» днеееес… Всеки ден е нов ден…“.

Когато излизах, човекът още лежеше там. Бяха увили тялото му с килими или по-вероятно с дебели одеяла и здраво го бяха овързали. Вече не беше човек, а колет, тежък и неподвижен; сега се търсеше решение за неговото транспортиране.

Такива ми ти работи. Беше осемнайсет часът и двайсет минути.

Взех донякъде абсурдното решение да остана в Руан за уикенда. Тисран много се учуди. Обясних му, че искам да разгледам града и че нямам нищо интересно за правене в Париж. Всъщност изобщо не ми се разглежда градът.

Иначе има много красиви средновековни останки, наистина очарователни старинни къщи. Преди пет-шест века Руан трябва да е бил един от най-красивите френски градове, но сега изглежда скапан. Всичко е мръсно, кирливо, неподдържано, провалено поради вездесъщите коли, шума, замърсяването. Не знам кой е кмет, но ти стига да се разходиш десет минути по улиците на стария град, за да разбереш, че е абсолютно некомпетентен или корумпиран.

За капак на всичко десетки асоциални типове кръстосват улиците, яхнали мотори или малки мотоциклети със скъсен ауспух. Идват от предградията на Руан, които са в състояние на пълна индустриална разруха. Целта им е да издават остри, максимално неприятни звуци, които да бъдат наистина трудно поносими за гражданите. И определено успяват.

Към четиринайсет часа излизам от хотела. Без да се колебая, тръгвам към площад „Старият пазар“. Той е доста широк, изцяло обграден с кафенета, ресторанти и луксозни магазини. Там са изгорили Жана д’Арк преди повече от петстотин години. В памет на събитието е построена нещо като купчина от странно закривени, наполовина забити в земята бетонни плочи, които при по-внимателен оглед се оказват църква. Има и някакви наченки на градинка, цветни лехи и наклонени повърхности, явно предназначени за любителите на скейтборд, освен ако не са за инвалидните колички — трудно е да се каже. Но комплексността на мястото не се изчерпва с това: насред площада има и магазини под нещо като бетонна ротонда, както и приличаща на автогара постройка.

Сядам на една от бетонните плочи, твърдо решен да изясня фактите. Този площад сигурно е сърцето, средоточието на града. Каква точно игра се играе тук?

Най-напред забелязвам, че хората обикновено се движат на тумби или на групички от двама до шестима души. Никоя групичка не ми се струва подобна на другите. Те, разбира се, много си приличат, но тази прилика не може да се нарече тъждественост. Сякаш настоятелно конкретизираха антагонизма, който по необходимост съпровожда всяка индивидуализация, възприемайки определени начини на обличане, на движение, леко различаващи се форми на прегрупиране.

После забелязвам, че всички тези хора изглеждат доволни от себе си и от Вселената — това е учудващо и дори страшничко. Те се разхождат сдържано, някои с хитра усмивка, други с тъпо изражение. Някои от по-младите носят якета с мотиви от най-дивия хардрок; по тях са изписани изречения като Kill them all! („Избий ги до крак!“) или Fuck and destroy! („Еби и руши!“) — но всички живеят с увереността, че си прекарват един приятен следобед, отреден основно за консумация, и дори че по този начин спомагат за укрепването на своето битие.

Накрая осъзнавам, че се чувствам различен от тях, без обаче да мога да определя естеството на това различие.

Най-накрая това безизходно наблюдение ми омръзва и решавам да се подслоня в едно кафене. Пак грешка. Между масите снове огромен немски дог, още по-чудовищен от повечето представители на неговата порода. Спира пред всеки клиент, сякаш се чуди дали може да си позволи да го ухапе.

На два метра от мен младо момиче седи пред голяма чаша какао със сметана. Животното дълго стои пред нея, души чашата с муцуна, като че ли всеки момент ще излочи съдържанието й с един замах на езика. Усещам, че е стресната. Ставам, иде ми да се намеся, мразя такива зверове. Но в крайна сметка песът продължава обиколката си.