Л. Смит: Борбата

— Деймън!

Леденият вятър обви косата на Елена около лицето й, прониза я през тънкия пуловер. Дъбовите листа се носеха сред вихрушката покрай редиците от гранитни надгробни плочи. Клоните на дърветата се люшкаха като обезумели. Ръцете й бяха студени, устните и страните й — вкочанени, но тя продължи да крещи право срещу вятъра.

— Деймън!

Лошото време бе демонстрация на неговата Сила, предназначена да я изплаши. Но не успя. Мисълта, че същата тази Сила се е обърнала срещу Стефан, събуждаше в нея прилив на гореща ярост, изгаряща гърдите й въпреки леденостудения вихър. Ако Деймън бе направил нещо на Стефан, ако Деймън го бе наранил…

— Отговори ми, по дяволите! — изкрещя тя към дъбовете покрай оградата на гробището.

Едно изсъхнало дъбово листо, приличащо на сбръчкана кафява ръка, прелетя покрай нея, но отговор не последва. Над главата й небето сивееше като мътно стъкло, сиво като надгробните паметници, заобикалящи я от всички страни. Елена усети как гневът и отчаянието сковават гърлото й и безсилно отпусна рамене. Беше сгрешила. Деймън не беше тук. Беше сама с фучащия вятър.

Извърна се… и ахна.

Той стоеше зад нея, толкова близо, че когато се обърна, дрехите й го докоснаха. От толкова малко разстояние би трябвало да усети приближаването на друго човешко същество, топлината на тялото му. Но Деймън, разбира се, не беше човешко същество.

Отдръпна се две крачки назад, преди да успее да се овладее. Инстинктите й, кротували, докато крещеше сред бушуващия вятър, се надигнаха неудържимо в нея.

Тя стисна юмруци.

— Къде е Стефан?

Черните вежди на Деймън се смръщиха.

— Кой Стефан?

Момичето пристъпи към него и с все сила го зашлеви.

Нямаше намерение да го прави, а след това не можа да повярва, че го бе ударила. Но наистина го цапардоса здравата, с цялата си сила, тъй яко, че главата на Деймън се отметна настрани. Ръката я заболя. Остана скована, опитвайки се да си поеме дъх, без да го изпуска от очи.

Той беше облечен както когато го видя за пръв път — целия в черно. Ботуши от мека черна кожа, черни джинси, черен пуловер и черно кожено яке. И приличаше на Стефан. Не можеше да си обясни как не го е забелязала досега. Имаше същата черна коса, същата бледа кожа, същия смущаващо красив вид. Но косата му беше права, а не къдрава. Очите му бяха черни като среднощния мрак, а устата — жестока.

Той бавно извърна глава обратно към нея и тя видя бузата, зачервена от плесницата й.

— Не ме лъжи — изрече тя с разтреперан глас. — Зная кой си ти. Зная какво си. Ти уби снощи господин Танър. А сега и Стефан е изчезнал.

— Нима?

— Знаеш, че е изчезнал!

Деймън се усмихна, но усмивката му се стопи почти мигновено.

— Предупреждавам те. Ако го нараниш…

— И какво ще стане тогава? — попита той. — Какво ще направиш, Елена? Какво можеш да направиш срещу мен?

Тя замълча. Едва сега осъзна, че вятърът е стихнал. Всичко около тях бе мъртвешки притихнало, докато двамата стояха неподвижни в средата на някакъв огромен кръг на Силата. Сякаш всичко наоколо — и оловносивото небе, и дъбовете, и обагрените в тъмночервено корони на буковете, и самата земя бяха свързани с него, сякаш той бе изсмукал цялата Сила от тях. Стоеше с леко наклонена назад глава, а в бездънните му очи тлееше странна светлина.

— Не зная — прошепна тя, — но ще измисля нещо. Повярвай ми.

Той внезапно се разсмя, а сърцето на Елена подскочи и заби лудешки в гърдите й. Господи, той беше красив. Всъщност красив бе прекалено слабо и безцветно определение. Както обикновено, смехът му секна само след миг, но въпреки сериозно стиснатите му устни, в очите му проблясваха весели искрици.

— Вярвам ти — рече той, вече успокоен, докато оглеждаше гробището. После пак се обърна към нея и протегна ръка. — Брат ми не те заслужава — додаде с небрежен тон.

Елена понечи да отблъсне ръката му, ала се спря. Не желаеше отново да го докосва.

— Кажи ми къде е той?

— По-късно може би… но срещу определена цена. — Деймън дръпна ръката си и Елена забеляза, че и той носи сребърен пръстен с камък от лапис лазули, същия като пръстена на Стефан. Запомни това, напрегнато си заповяда тя. Това можеше да се окаже много важно.

— Брат ми — продължи той с небрежен тон — е голям глупак. Стефан си мисли, че си слаба и лесна за манипулиране също като Катрин, защото външно толкова много приличаш на нея. Но той греши. Аз мога да доловя гнева ти дори от другия край на града. И сега го усещам — залива всичко като бялата светлина на слънцето над пустинята. Ти притежаваш много сила, Елена, дори и сега, докато си тук. Но можеш да станеш много по-силна…