Л. Смит - Борбата

Последва още една тягостна пауза и едва след нея Бони заговори забързано.

— Тъмно и студено е. Сам съм. Зад мен има нещо… назъбено и твърдо. Скали. Преди малко ми причиняваха болка… но вече не. Сега съм вцепенен от студа. Толкова е студено… — Бони се изви, сякаш се опитваше да се отмести от нещо, след което внезапно се разсмя, но с всяващ страх смях почти като хлипане. — Странно. Никога не съм очаквал, че толкова силно ще копнея да видя слънцето. Но тук винаги е тъмно. И студено. До шията съм във вода, студена като лед. И това е странно. Водата е навсякъде… а аз умирам от жажда. Толкова съм жаден… боли…

Елена усети как нещо стегна сърцето й. Бони вече беше проникнала в мислите на Стефан и кой знае какво още можеше да открие там. Стефан, кажи ни къде си, отчаяно си повтаряше тя наум. Огледай се и ми кажи какво виждаш.

— Жажда. Нуждая се от… живот? — Сега гласът на Бони прозвуча колебливо, сякаш не бе сигурна как да преведе някоя по-сложна фраза. — Слаб съм. Той каза, че аз завинаги ще си остана по-слабият. Той е силен… убиец. Но и аз съм такъв. Нали убих Катрин, така че може би сега заслужавам да умра. Защо просто да не се оставя?…

— Не! — простена Елена, преди да успее да се спре. В този миг тя забрави за всичко останало, освен за болката на Стефан. — Стефан…

— Елена! — извика остро Мередит почти едновременно с нея. Но главата на Бони клюмна напред и потокът от думи, леещ се от устата й, секна. Ужасена, Елена едва сега осъзна какво бе сторила.

— Бони, добре ли си? Можеш ли отново да го намериш? Не исках да…

Главата на Бони се повдигна. Сега очите й бяха отворени, но не гледаха нито към свещта, нито към Елена. Взираха се право напред, безизразни и застинали. Когато заговори, гласът й бе тъй преобразен, че сърцето на Елена замря. Това не беше гласът на Бони, а съвсем друг глас, който Елена веднага разпозна. И друг път същият този глас бе говорил през устните на Бони — в гробището.

— Елена — заговори гласът, — не ходи при моста. Там е Смъртта, Елена. Твоята смърт те чака там. — После Бони пак клюмна напред.

Елена я сграбчи за раменете и я разтърси.

— Бони! — едва не се разкрещя тя с пълна сила. — Бони!

— Какво… ох, недей. Пусни ме. — Сега гласът на Бони отново звучеше слабо и накъсано, но поне беше нейният собствен глас. Все още приведена напред, тя побърза първо да притисне ръка о челото си.

— Бони, добре ли си?

— Мисля, че… да. Но беше много странно. — Тонът й стана рязък и тя се огледа, примигвайки. — Елена, какво искаше да каже с това, че е убиец?

— Значи си го спомняш?

— Помня всичко. Не мога да го опиша, беше ужасно. Но какво означава?

— Нищо не означава — отрече Елена. — Той е халюцинирал, това е всичко.

— Той? — прекъсна ги Мередит. — Значи наистина вярваш, че тя се е вселила в Стефан?

Елена кимна. Очите й смъдяха и пламтяха, докато се озърташе наоколо.

— Да. Мисля, че беше Стефан. Той трябва да е бил. И мисля, че тя дори ни каза къде се намира. Под моста Уикъри, във водата.

Бони се втренчи замислено.

— Нищо не си спомням за моста. Не го възприех като мост.

— Но ти самата го каза. Помислих си, че си спомняш… — Гласът на Елена заглъхна. — Не си спомняш това — додаде с безизразен глас. Не беше въпрос.

— Спомням си, че бях сама, на някакво тъмно и студено място, чувствах се слаба… и жадна. Или може би гладна? Не зная, но се нуждаех от… нещо. И сякаш ми се искаше да умра. Тогава ти ме събуди.

Елена и Мередит се спогледаха.

— А след това — Елена отново се обърна към Бони, — ти каза още нещо, със странен глас. Каза да не доближаваме моста.

— Каза на теб да не доближаваш моста — поправи я Мередит. — Имаше предвид теб, Елена. Каза, че там те очаква Смъртта.

— Не ме е грижа какво ме очаква — тросна се Елена. — Ако Стефан е там, и аз отивам.

— Тогава всички отиваме — реши Мередит.

Елена се поколеба.

— Не мога да искам това от вас — заговори тя бавно. — Там може да се крие опасност — такава, за каквато изобщо не подозирате. Може би ще е най-добре да отида сама.

— Шегуваш ли се? — попита Бони и вирна брадичка. — Ние обичаме опасностите. Забрави ли, че винаги съм искала да бъда млада и красива в ковчега си?

— Стига — веднага я прекъсна Елена. — Ти самата каза, че това не е игра.

— Нито пък за Стефан — напомни Мередит. — Но ако само си стоим тук, няма много да му помогнем.

Елена вече бе съблякла кимоното си и пристъпи към гардероба.

— Най-добре ще е да се облечем, да вземем всичко, което може да ни държи топло — посъветва ги тя.