Л. Смит - Борбата

След като се облякоха подходящо за студеното време навън, Елена се обърна към вратата. Но внезапно се спря.

— Робърт — напомни им тя. — Няма начин да преминем незабелязано покрай него дори да е заспал.

Трите се извърнаха едновременно към прозореца.

— О, прекрасно, няма що! — възкликна Бони.

Докато се спускаха навън по клоните на дюлята, Елена осъзна, че снегът е спрял да вали. Но студеният, хапещ бузите й въздух й напомни думите на Деймън. Зимата е безмилостен сезон, помисли си тя и потръпна.

Всички светлини в къщата бяха угасени, включително и във всекидневната. Робърт вече сигурно беше заспал. Но Елена затаи дъх, докато трите се прокрадваха покрай тъмните прозорци. Колата на Мередит беше малко по-надолу по улицата. В последната минута Елена реши да вземе някакво въже, затова открехна безшумно вратата на гаража. Дроунинг Крийк бе известен с бързите си течения и газенето във водите му можеше да е доста рисковано и опасно.

Пътуването до края на града беше напрегнато преживяване. Като стигнаха до края на гората, Елена си спомни как листата от дърветата в гробището брулеха лицето й. Особено дъбовите.

— Бони, вярно ли е, че дъбовете имат някакво специално значение? Твоята баба споменавала ли ти е нещо за това?

— Е, те са били свещени за друидите. Всъщност всички дървета, но дъбовете са били най-свещените. Друидите са вярвали, че дъбовете им дават духовна сила.

Елена се замисли над това, без да продума. Когато стигнаха до моста и слязоха от колата, тя изгледа с безпокойство дъбовете откъм дясната страна на пътя. Но нощта беше ясна и странно спокойна. Никакъв вятър не разклащаше малкото изсъхнали кафяви листа, останали по клоните.

— Отваряйте си очите за някой гарван — каза тя на Бони и Мередит.

— Гарван ли? — запита Мередит с напрегнат тон. — Като онзи гарван, който беше отвън пред къщата на Бони в нощта, когато умря Яндзъ?

— Да, в същата нощ, когато Яндзъ бе убит. — С разтуптяно сърце Елена пристъпи към тъмните води на Дроунинг Крийк. Въпреки името му това не беше поток, а по-скоро бързотечаща река с глинести наноси по бреговете. Над реката се извисяваше моста Уикъри — масивен дървен мост, построен преди близо столетие. Някога е бил достатъчно здрав, за да издържа преминаващите тежки конски фургони, но сега бе само мостче за пешеходци, което всички се стараеха да избягват, тъй като бе в окаяно състояние. Цялата местност бе оголена, пуста, неприветлива. Само тук-там се белееше сняг.

Въпреки смелите си думи преди малко, сега Бони започна да се дърпа назад.

— Помните ли последния път, когато минахме по този мост? — попита тя.

Прекалено добре, помисли си Елена. Последния път, когато пресичаха моста Уикъри, ги преследваше… нещо… изскочило от гробището. Или някой, побърза да се коригира тя.

— Още няма да се качваме на моста — успокои ги тя. — Първо ще огледаме какво има под него от тази страна на реката.

— Където намериха стареца с разкъсаното гърло — промърмори Мередит, но все пак ги последва.

Фаровете на колата й осветяваха само малка част от брега под моста. Щом напусна осветената ивица, Елена усети как я побиха тръпки от страх, изпълни се със зловещо предчувствие. Смъртта те чака, беше й предвещал гласът. Наистина ли там долу се спотайваше Смъртта?

Краката й се хлъзгаха по мокрите камъни. Не чуваше нищо, освен шума от бързо течащата вода, както и глухото ехо, отразявано от моста над главата й. Макар да напрегна зрението си, едва успяваше да различи в мрака очертанията на отсрещния бряг, обсипан с парчета дърво, изпопадали от моста.

— Стефан — прошепна тя и почти се зарадва, че бученето на реката заглуши шепота й. Чувстваше се като човек, който с влизането си в празна къща се провиква: „Има ли някой тук?“, и се опасява, че наистина може да чуе някой да му отговори.

— Нещо не е наред — обади се Бони зад нея.

— Какво искаш да кажеш?

Приятелката й се озърна наоколо и леко поклати глава, докато тялото й се напрегна в усилието да се съсредоточи.

— Просто усещам, че тук нещо не е наред. Не съм сигурна, но… не чух река. Не чувах нищо, само мъртвешка тишина.

Сърцето на Елена се сви от уплаха. Част от нея знаеше, че Бони е права, че Стефан не беше на това безлюдно и диво място. Но част от нея бе прекалено изплашена, за да се вслуша в гласа на разума.

— Все пак трябва да проверим — каза тя, макар и да чувстваше гърдите си болезнено стегнати от напрежението. Пристъпи напред в мрака, движейки се предимно пипнешком, понеже нищо не се виждаше ясно. Но накрая, след огледа, трябваше да признае, че липсваше каквато и да е следа някой да е бил тук наскоро. Нито се забелязваше чернокоса глава във водата. Избърса в джинсите студените си длани, покрити с лепкава кал.