Л. Смит - Борбата

— Можем да проверим и от другата страна на моста — предложи Мередит, а Елена кимна машинално. Не бе необходимо да се взира в лицето на Бони, за да се увери, че търсеха не там, където трябва.

— Хайде да се махаме оттук — рече тя и се покатери сред тревите до края на ивицата оттатък моста, осветена от фаровете на колата. Но след като се добра до там, Елена замръзна на място.

Бони ахна.

— О, Господи…

— Върни се! — изсъска Мередит. — Върни се на брега.

Горе до моста ясно се очерта една черна фигура, осветена от фаровете на колата. Елена се вгледа в нея с бясно разтуптяно сърце, но различи само, че фигурата е мъжка. Лицето оставаше в сянка, но тя не можеше да се отърси от ужасното си предчувствие.

Той се движеше право към тях.

За да се прикрие, Елена се наведе колкото бе възможно по-ниско. Усещаше как Бони трепери зад нея, а Мередит бе впила пръстите си в ръката й.

От мястото си не можеха да видят нищо, но внезапно на моста се чуха тежки стъпки. Затаили дъх, трите момичета се вкопчиха едно в друго с вдигнати нагоре лица. Тежките стъпки преминаха през дървените греди на моста, постепенно отдалечавайки се от тях.

Моля те, Боже, нека се махне, помисли си Елена. Моля те…

Прехапа устните си, но в този миг Бони изхлипа тихо, а леденостудената й ръка стисна ръката на Елена. Стъпките се връщаха.

Трябва да изляза, каза си Елена. Той иска мен, а не тях. Трябва да отида при него и той може би ще остави Бони и Мередит да си тръгнат. Но сега нямаше и следа от бесния гняв, който бе изпитала тази сутрин. Въпреки цялата сила на волята си тя не успя да пусне ръката на Бони, нито да изскубне своята.

Стъпките сега отекваха точно над главите им. После настана тишина, последвана от шум от хлъзгане по склона на речния бряг.

Не , помисли си Елена и тялото й се скова от страх. Той се спускаше надолу. Бони простена и зарови глава в рамото й. Елена усети как всичките й мускули се напрегнаха, когато видя от мрака да се показват първо ботуши, после крака. Не…

— Какво правите тук?

Мозъкът на Елена отначало отказа да заработи. Беше прекалено паникьосана и едва не изпищя с все сила, когато Мат се спусна още една крачка надолу по стръмния бряг, за да надникне под моста.

— Елена? Какво правиш? — попита той отново.

Бони се осмели да надигне глава. Мередит шумно въздъхна от облекчение. Елена имаше чувството, че коленете й са толкова омекнали, че всеки миг ще се строполи на земята.

— Мат — изрече. Това бе всичко, за което успя да събере сили.

Бони се оказа по-гласовита.

— А ти какво си мислиш, че правиш? — завика тя пронизително. — Искаш да получим инфаркт ли? Какво търсиш тук по това време на нощта?

Мат бръкна в джоба си и отвътре издрънкаха монети. Докато момичетата се измъкваха изпод моста, той огледа реката.

— Проследих ви.

— Ти… какво? — ахна Елена.

Той се обърна неохотно към нея.

— Да, проследих ви — повтори той със сковани от напрежение рамене. — Предположих, че ще измислите начин да се измъкнете от леля ти, за да излезете отново навън. Затова се настаних в колата си на отсрещната страна на улицата и останах да наблюдавам къщата. Както и можеше да се очаква, трите се спуснахте през прозореца. Така ви проследих до тук.

Елена не знаеше какво да каже. Беше много разгневена, но той естествено беше постъпил така само за да спази обещанието си пред Стефан. Ала мисълта за Мат, дебнещ в своя очукан стар форд, вероятно измръзнал до смърт, без нищо за вечеря… накара сърцето й да се свие от болка, но тя побърза да пропъди чувството за вина.

Той отново огледа реката. Тя пристъпи по-близо до него и тихо заговори:

— Съжалявам, Мат — започна тя. — За начина, по който се държах в къщата, както и за… за… — Запъна се за миг, след което замълча. Трябваше да добавя за всичко , каза си безпомощно.

— Е, аз съжалявам, че преди малко те изплаших. — Извърна се рязко с лице към нея, сякаш с това въпросът се уреждаше. — А сега ще бъдеш ли така любезна да ми кажеш какво правите тук?

— Бони смяташе, че Стефан може да е тук.

— Бони не е смятала нищо подобно — отрече самата Бони. — Бони веднага каза, че е грешка да го търсим тук. Трябва да търсим на съвсем друго място, където е тихо, без никакви шумове, нещо като затворено пространство. Почувствах се… обкръжена отвсякъде — обясни тя на Мат.

Мат я погледна предпазливо, сякаш се боеше, че може да го ухапе.

— Сигурно е било така — промърмори.

— Около мен имаше камъни, но не като тези по бреговете на реката.