Л. Смит - Борбата

Накрая се добраха до една просека. Оттук се мержелееха основите на някаква стара къща, но камъните сега бяха гъсто обрасли с плевели и къпини. По-голямата част от комина обаче бе останала здрава като полусрутен древен паметник с кухини по него, където някога е имало хоросан.

— Кладенецът би трябвало да е някъде там, отзад — обади се Мат.

Мередит го намери и веднага повика останалите. Те се струпаха около кладенеца и заоглеждаха плоския камък с квадратна форма, който почти се сливаше с терена.

Мат се наведе и се зае да разчиства прахоляка и треволяците около камъка.

В този миг сърцето на Елена заби неудържимо. Усещаше как ударите му пулсират в гърлото й. Вълните достигаха чак до върховете на пръстите й.

— Хайде да се опитаме да го отместим — предложи тя с едва доловим шепот.

Каменната плоча обаче се оказа толкова тежка, че дори Мат не успя да я помръдне. Накрая четиримата обединиха усилията си, като се притиснаха един до друг и чак тогава, след много пръхтене, масивният каменен блок се отмести само с един сантиметър. След като се показа тясна цепнатина между камъка и стената на кладенеца, Мат грабна един по-як клон и се опита да разшири отвора. После и четиримата натиснаха с все сили клона.

Щом отворът се разшири достатъчно, за да провре главата и раменете си, Елена надникна надолу. Вече се страхуваше дори да се надява.

— Стефан?

Последвалите няколко секунди, докато висеше над черния отвор, вперила невиждащ взор право надолу в непрогледния мрак, през който чуваше само ехото от шума на падащите камъчета, които неволно бе съборила, й се сториха агонизиращо непоносими. И едва тогава, колкото и да бе невероятно, от долу се дочу друг звук.

— Кой е? Елена?

— О, Стефан! — От връхлетялото я облекчение едва не припадна. — Да! Аз съм. Ние сме тук и ще те измъкнем. Добре ли си? Ранен ли си? — Единственото, което я спаси да не падне долу при него, беше здравата десница на Мат, който я сграбчи отзад. — Стефан, почакай, донесли сме въже. Кажи ми само, че си добре.

Последва слаб неясен звук, но Елена разбра какво бе това. Смях. Гласът на Стефан беше слаб, но поне бе разбираем.

— Бил съм и по-добре. Но поне съм жив. Кой друг е с теб?

— Аз съм, Мат — обади се Мат и пусна Елена. Наведе се над отвора. Елена, която едва не припадна от вълнение, забеляза, че погледът му е леко премрежен.

— С нас са Мередит и Бони. Сега ще ти спусна въжето… освен ако Бони не успее да те изтегли догоре със силата на внушението. — Все още на колене, се извърна към Бони.

Тя го тупна по темето.

— Не се шегувай с това! Хайде, извади го!

— Да, мадам — отвърна Мат закачливо. — Стефан, ето, спускам го. Завържи го около кръста си.

— Добре — отвърна Стефан. Нямаше смисъл да казва, че пръстите му са вцепенени от студа, нито да се притеснява дали ще имат сили да го изтеглят. Просто нямаше друго спасение.

Следващите петнадесет минути бяха най-мъчителните за Елена. Четиримата напрегнаха всичките си сили до краен предел, за да изтеглят Стефан горе, макар че основният принос на Бони бе да повтаря: „Хайде, хайде“, когато поспираха, за да си поемат дъх. Най-после ръцете на Стефан се вкопчиха в ръба на мрачната дупка, а Мат се протегна, за да го прихване под мишниците.

В следващия миг Елена обви ръце около гърдите му. Разбра колко е зле по неестествената му неподвижност, по отпуснатото тяло. Беше използвал последните си сили, за да се измъкне от кладенеца. Ръцете му бяха окървавени, целите в рани. Но това, което най-много разтревожи Елена, бе, че тези ръце не отвърнаха на отчаяно страстната й прегръдка.

Когато го пусна и леко се отдръпна, за да го огледа, тя видя, че кожата му е бледа като восък, а под очите му има черни кръгове. Освен това беше толкова студен, че допирът до кожата му я изплаши.

Озърна се тревожно към спътниците си.

Мат сбърчи загрижено чело.

— По-добре веднага да го откараме в болницата. Трябва му лекар.

— Не! — Гласът беше слаб и прегракнал. Долетя от сгърчената фигура, която Елена още крепеше в ръцете си. Остави го да се поокопити, да надигне бавно глава. Зелените очи се приковаха върху нейните и тя видя изписаната в тях настойчивост.

— Не… никакви лекари. — Очите му направо изгаряха нейните. — Обещай ми… Елена.

Очите на Елена се замъглиха от напиращите сълзи.

— Обещавам — прошепна тя. После усети как рухна това, което досега го крепеше на крака — волята за живот и решителността. И той се строполи в безсъзнание в нозете й.