Л. Смит - Борбата

Трябва да запазиш спокойствие, Елена , каза си момичето, докато се стараеше да потисне онази част от мислите си, които я тласкаха към паника. Онази част, която не преставаше да й напомня: „Какво ще стане, ако наистина е мъртъв? Ако действително е умрял и вече нищо не може да го спаси?“

Озърна се из стаята и забеляза счупения прозорец. По пода под него имаше парчета изпочупено стъкло. Отиде и взе едно от тях, което искреше ярко на светлината от огъня. Дребно парченце с ръб, остър като бръснач , помисли си тя. После стисна зъби и преряза пръста си със стъклото.

Изохка от болката. Кръвта тутакси бликна от раната и покапа от пръста й като восък от свещ. Тя коленичи бързо до Стефан и поднесе окървавения си пръст до устните му.

С другата си ръка стисна пръстите му, все още нереагиращи на допира й. Усети твърдостта на сребърния му пръстен. Скована като мраморна статуя, тя остана да чака там, коленичила до леглото.

Замалко не пропусна първата му съвсем лека реакция. Очите й оставаха приковани в бледото му лице, но все пак с крайчеца на окото си успя да долови съвсем краткото леко надигане на гърдите му. Но когато устните помръднаха под пръста й и леко се разтвориха, той инстинктивно преглътна.

— Това е — прошепна Елена. — Хайде, Стефан.

Миглите му потрепнаха и с плаха радост тя усети как пръстите му също стиснаха леко нейните. Той отново преглътна.

— Да. — Елена изчака, докато клепачите му примигнаха и бавно се вдигнаха. После протегна другата си ръка, за да дръпне надолу високата яка на пуловера си и да му открие шията си.

Зелените му очи бяха замъглени и отнесени, но в тях се четеше същата упоритост както досега.

— Не — едва чуто промълви Стефан.

— Трябва да го направиш, Стефан. Другите скоро ще се върнат и ще доведат със себе си медицинска сестра. Трябваше да се съглася с това. И ако не си достатъчно добре, за да успееш да я убедиш, че не е нужно да постъпваш в болница… — Остави изречението недовършено. Самата тя не знаеше какво ще открие лекарят или лаборантът, който ще провери състоянието на Стефан. Но не се съмняваше, че той бе наясно какво ще последва. И бе сигурно, че опасността от подобно разкритие ще го изплаши.

Но лицето на Стефан придоби още по-упорито изражение и той извърна глава.

— Не мога — прошепна. — Прекалено опасно е. Вече поех… твърде много… снощи.

Възможно ли е това да се е случило едва миналата нощ? Струваше й се, че е било преди цяла година.

— Ще ме убие ли? — попита тя. — Стефан, отговори ми! Ще ме убие ли?

— Не… — Сега говореше с много по-сърдит тон. — Но…

— Тогава трябва да го направим. И не спори повече с мен! — Наведена над него, стиснала ръката му в своята, Елена долавяше непреодолимата му нужда. Беше изумена, че при все това той намираше сили да й се съпротивлява. Приличаше на гладник, озовал се сред пищен банкет, неспособен да откъсне очи от някое още вдигащо пара вкусно блюдо, но отказващ да го вкуси.

— Не — повтори Стефан отново, а Елена усети как я обзема безсилие. За пръв път срещаше някого, упорит, колкото самата нея.

— Да. И ако продължаваш да се дърпаш, ще си прережа нещо друго, например вените. — Тя беше притиснала пръста си към чаршафа, за да спре кръвта, но сега отново му го поднесе.

Зениците му се разшириха, устните му се раздалечиха.

— Прекалено много… вече — промърмори той, но погледът му остана втренчен в пръста й, в яркочервената капка кръв на върха му. — Не мога… да се контролирам…

— Всичко е наред — прошепна момичето. Отново прокара пръста си по устните му и усети как той го пое, а сетне се наведе над него и затвори очи.

Когато допря устата си до гърлото й, тя бе студена и суха. Ръката му обхвана врата й отзад, докато устните трескаво затърсиха двата малки белега на шията й. Елена се стегна, за да не се отдръпне при първоначалната кратка болка. После се усмихна.

Преди малко бе усетила агонизиращата му нужда, изгарящия глад. А сега изпитваше само безумна радост и опияняващо задоволство. Дълбоко задоволство, докато гладът му постепенно се уталожваше.

Собственото й удоволствие идваше от това, че му даваше всичко от себе си — спасяваше живота на Стефан, дарявайки му от своя. Усещаше как силата й се прелива в него.

След малко долови, че нуждата му стихва. Но не напълно. Не разбираше защо Стефан се опита да я отблъсне.

— Стига толкова — изрече през зъби той и бутна раменете й. Елена отвори очи. Прекрасният сън бе свършил. Сега очите на Стефан отново бяха зелени като листа на мандрагора, а по лицето му бе изписан трескавият глад на хищник.