Л. Смит - Борбата

— Довиждане. И се грижи повече за себе си — високо каза Елена, а като го прегърна, му прошепна на ухото: — Защо не приложи Силите върху Мери?

— Направих го — тихо й обясни. — Или поне се опитах, но сигурно още съм много изтощен. Не се тревожи, ще се оправя.

— Разбира се, че ще се оправиш — съгласи се Елена, но стомахът й се сви неспокойно. — Сигурен ли си все пак, че искаш да останеш сам? Какво ще стане, ако…

— С мен всичко ще е наред. Ти си тази, която не бива да остава сама. — Гласът на Стефан оставаше тих, но напрегнат. — Елена, нямах възможност да те предупредя. Ти беше права, че Деймън се е появил във Фелс Чърч.

— Зная. Той ти направи това, нали? — Елена не спомена, че бе търсила Деймън.

— Аз… не помня. Но той е опасен. Нека Мередит и Бони да останат с теб тази нощ. И се погрижи никой да не кани непознати в къщата ви.

— Ще си легнем веднага щом се приберем — обеща Елена, като му се усмихна. — Няма да каним гости.

— Погрижи се за това. — Прозвуча напълно сериозно, а тя му кимна замислено.

— Разбира се, Стефан. Ще внимавам.

— Добре. — Те се целунаха или по-скоро за кратко допряха устните си, а ръцете им се разделиха неохотно. — Кажи на другите, че им благодаря — добави той.

— Ще им кажа.

Петимата му посетители се прегрупираха отвън пред пансиона. Мат предложи на Мери да я откара вкъщи, а Бони и Мередит щяха да се върнат в дома на Елена. Мери все още бе изпълнена с подозрения за тази среднощна история, за което Елена не можеше да я обвинява, но в момента дори не можеше да мисли. Толкова бе уморена.

— Той ми каза да ви благодаря още веднъж — спомни си тя, след като Мат си тръгна.

— Е… няма защо — прозина се Бони, а Мередит й отвори вратата на колата си.

Самата Мередит не каза нищо. Беше странно мълчалива, откакто остави Елена сама със Стефан.

Бони внезапно се разсмя.

— Всички забравихме за нещо. За пророчеството.

— Какво пророчество?

— За моста. Онова, което аз съм била казала. Е, ти отиде при моста, но Смъртта не те чакаше там. Може би не си го разбрала правилно.

— Не — възрази Мередит. — Чухме думите съвсем ясно.

— Е, добре де, може да е ставало дума за друг мост. Или… хм… — Бони се сгуши в палтото си, затвори очи и въобще не си направи труда да довърши.

Но мозъкът на Елена довърши изречението вместо нея: или по друго време.

Навън се чу някакъв бухал точно когато Мередит запали двигателя на колата.

2 ноември, събота

Мило дневниче,

Тази сутрин се събудих и се почувствах странно, но не зная как точно да опиша това състояние. От една страна, бях толкова изтощена и отмаляла, че когато се опитах да стана, мускулите не ме държаха. Но пък от друга страна, се чувствах… приятно. Толкова комфортно, толкова успокоена. Все едно че се нося на облак от златиста светлина. Не ме е грижа дори ако никога повече не се помръдна.

После си спомних за Стефан и се опитах да се изправя, но леля Джудит тутакси ме върна в леглото. Каза ми, че Бони и Мередит са си тръгнали преди половин час, а аз съм била толкова дълбоко заспала, че не могли да ме събудят. Заяви, че се нуждая от почивка.

Но ето ме още в леглото. Леля Джудит донесе телевизора в стаята ми, но на мен не ми се гледа телевизия. Предпочитам да лежа и да пиша или просто да си лежа.

Очаквам Стефан да ми се обади. Той ми обеща, че ще го направи. Или може би не ми е обещавал. Не мога да си спомня ясно. Но когато ми позвъни, трябва да…

3 ноември, неделя, 22 ч. 30 мин.

Току-що прочетох написаното от вчера и се шокирах. Какво става с мен! Спряла съм насред изречението и дори не зная какво всъщност съм искала да кажа. И не съм обяснила за новия си дневник. Сигурно не съм била на себе си.

Както и да е, това е официалното начало на моя нов дневник. Купих си тази нова тетрадка от магазина. Не е така красива като старата, но и тази ще свърши работа. Вече се простих с надеждата някога отново да видя моя стар дневник. Онзи, който ми го открадна, надали ще ми го върне обратно. Сега, като се замисля как някой го чете, как прониква във всичките ми мисли и чувства за Стефан, направо ми иде да го убия. И едновременно с това ми се иска да умра от срам.

Не че се срамувам от това, което изпитвам към Стефан. Само че това е нещо безкрайно лично. А в стария ми дневник има още толкова интимни подробности — как се целувахме, как той ме прегръщаше и въобще всичко онова, за което съм абсолютно сигурна, че той за нищо на света не иска някой друг да прочете.

Разбира се, там нямаше нито ред за тайната му. Аз тогава още не я знаех. Беше преди да го опозная истински и преди да бъдем заедно, наистина заедно, най-после. Сега сме едно цяло. Имам чувството, че съм го чакала през целия си живот.