Л. Смит - Борбата

Тя се паникьоса.

— Не… Мат, моля те. Той… работата е там, че… той се страхува от лекари. Не зная какво ще се случи, ако доведеш някого тук. — Това също бе истина, макар и не цялата. Много добре знаеше какво можеше да помогне на Стефан, но нямаше как да го направи, докато другите бяха тук. Наведе се над Стефан, разтри дланите му между своите, като се опитваше да измисли как да се измъкне от безизходното положение.

Но какво можеше да направи? Да опази тайната на Стефан срещу цената на живота му? Или да го предаде само и само за да го спаси? И дали ще го спаси, като разкрие тайната му пред Мат, Бони и Мередит? Погледна приятелите си и се опита да си представи каква ще бъде реакцията им, ако узнаят истината за Стефан Салваторе.

Не, не става. Не можеше да си позволи този риск. Шокът и ужасът от откритието какъв бе Стефан едва не бе довел Елена до лудост. И щом като тя, която толкова го обичаше, бе готова да побегне с писъци от него, какво оставаше за Мат и двете й приятелки? Освен това го подозираха, че е убил господин Танър. Ако знаеха какъв бе всъщност Стефан, щяха ли да повярват, че е невинен? Или щяха да го заподозрат още повече?

Елена затвори очи. Беше прекалено опасно. Мередит, Бони и Мат й бяха предани приятели, но точно това бе единственото, което не можеше да си позволи да сподели с тях. Всъщност в целия свят нямаше никого, на когото да довери тази тайна. Трябваше да се справи сама.

Изправи се и погледна към Мат.

— Той се страхува от лекари, но една медицинска сестра може много да му помогне. — Обърна се настрани, където Бони и Мередит бяха коленичили пред камината. — Бони, какво ще кажеш за твоята сестра?

— Мери? — Бони погледна часовника си. — Тази седмица тя е втора смяна в клиниката, но сега навярно вече си е у дома. Само да…

— Това ще свърши работа. Мат, отиди с Бони, за да помолите Мери да дойде тук и да се погрижи за Стефан. Ако тя реши, че се нуждае от лекар, няма да се противопоставя.

Мат се поколеба за миг, после изпусна рязко въздуха от дробовете си.

— Добре, но все още ми се струва, че грешиш и че… хайде да тръгваме, Бони. Ще се наложи да нарушим някои от правилата за движение.

Двамата се отправиха към вратата, само Мередит остана край камината. Черните й очи следяха напрегнато Елена.

Елена намери сили да срещне втренчения й пронизващ поглед.

— Мередит… мисля, че и ти трябва да отидеш с тях.

— Така ли? — Черните й очи останаха приковани в лицето на Елена, сякаш се опитваха да проникнат в мозъка й, за да прочетат мислите й. Но Мередит не попита нищо. След миг кимна и последва Мат и Бони, без да отрони дума.

Когато най-после Елена чу да се затваря вратата в дъното на стълбата, изправи бързо прекатурената лампа върху нощното шкафче до леглото и я включи. Едва сега можеше да огледа на спокойствие раните на Стефан.

Цветът на лицето му беше още по-зле отпреди — буквално бял като чаршафите под него. Устните му също бяха побелели и Елена внезапно си спомни за Томас Фел, основателя на градчето Фелс Чърч. Или по-скоро за надгробната статуя на Томас Фел, лежаща до каменната статуя на съпругата му в семейната гробница. В момента цветът на лицето на Стефан беше точно като на онзи мрамор.

Прорезите и раните по ръцете му бяха яркочервени, но не кървяха. Тя завъртя нежно главата му, за да огледа врата му.

Ето, това беше. Докосна машинално шията си, сякаш за да провери приликата. Но белезите на Стефан не бяха дребни драскотини. Бяха дълбоки остри прорези в плътта му, все едно че е бил захапан от някакъв див звяр, опитал се да прегризе гърлото му.

Отново я заслепи горещ, нажежен до бяло гняв. И още по-неудържима омраза. Момичето осъзна, че досега въпреки отвращението и яростта си, тя не бе мразила Деймън. Или поне не докрай, не истински. Но сега… о, сега вече го мразеше. Ненавиждаше го до дъното на душата си — чувство, каквото не бе изпитвала към абсолютно никого досега в живота си. Искаше да го нарани, да му отмъсти, да направи така, че да си плати за злодеянията. Ако в този миг имаше дървен кол, нямаше да се поколебае без капка съжаление да го забие в сърцето на Деймън.

Но сега трябваше да мисли само за Стефан. Той беше толкова ужасяващо неподвижен. Това бе най-непоносимото — тази липса на реакция в тялото му, тази празнота. Все едно се бе освободил от телесната си обвивка, изоставяйки я като непотребен празен съд.

— Стефан! — Разтърси го, но нищо не постигна. Опря длан в средата на хладната му гръд и се опита да открие дали сърцето му още бие. Дори и да имаше пулс, беше много слаб, за да го усети.