Л. Смит - Борбата

— Хм, не, разбира се, че не са били като тези. — Сега погледна към Мередит, която единствена от трите се смили над него.

— Бони имаше видение — обясни му тя.

Мат отстъпи малко назад и Елена можа да види профила му, осветен от фаровете на колата. Съдейки по израза на лицето му, бе готова да се закълне, че в момента той силно се колебаеше дали просто да се махне, или да ги подбере и закара в най-близката лудница.

— Това не е шега — заяви тя. — Бони е медиум, Мат. Зная, че винаги съм казвала, че не вярвам в подобни истории, но се оказа, че съм се заблуждавала. Не знаеш колко дълбоко при това. Тази вечер тя… тя някак си успя да се всели в Стефан и да добие представа къде се намира.

Мат пое дълбоко дъх.

— Разбирам. Добре…

— Не се дръж снизходително с мен! Не съм глупачка, Мат. И съвсем сериозно ти заявявам, че това е истина. Тя беше там, със Стефан. Знаеше неща, които само той би могъл да знае. И видя мястото, където се намира като в капан.

— В капан — повтори Бони. — Това е. Определено не е нещо отворено като една река например. Но там има вода, като водата стига чак до шията ми. До неговата шия. А наоколо има каменни стени, покрити с дебел слой мъх. Водата е леденостудена и застояла и затова мирише лошо.

— Но какво още виждаш ? — попита Елена.

— Нищо. Все едно че съм сляпа. Ала някак си зная, че ако се появи дори най-слаб лъч светлина, ще го видя, но не мога. Тъмно е като в гроб.

— Като в гроб… — Студени тръпки пронизаха Елена. Представи си старата разрушена църква на хълма над гробището. Там имаше гроб, чийто капак веднъж се бе отворил.

— Но в гроба не би трябвало да е мокро — обади се Мередит.

— Не… но нямам представа къде би могло да има подобно място — призна си Бони. — Стефан всъщност не е в пълно съзнание, защото е много слаб и ранен. И е толкова жаден…

Елена отвори уста, за да попречи на Бони да продължи, но тогава внезапно Мат се намеси:

— Мога да ви кажа на какво ми прилича всичко това.

Трите момичета го погледнаха едновременно. Той неусетно се бе поотдръпнал от тях като някакъв подслушвач. Почти бяха забравили за присъствието му.

— Кладенец? — предположи Елена.

— Именно — кимна той. — Исках да кажа, че ми напомня за кладенец.

Елена примигна, силно възбудена.

— Бони?

— Възможно е — рече Бони бавно. — Размерът и стените и всичко останало подсказват, че би могло да е кладенец. Но нали всеки кладенец е отворен. Тогава щях да мога да виждам поне звездите.

— Не и ако е покрит — възрази Мат. — Много от старите фермерски къщи тук имат кладенци, които никой отдавна вече не използва. Някои от тях хората са покрили, както например е сторил и моят дядо, за да не падат в тях малки деца.

Елена не можеше да сдържа повече възбудата си.

— Точно това е. Това трябва да е. Бони, нали помниш, че го описа като място, което винаги е тъмно.

— Да. Имаш чувството, че се намираш под земята. — Бони се въодушеви, но Мередит охлади възбудата на двете си приятелки, като им зададе един сух делови въпрос:

— Според теб, Мат, колко кладенеца може да има във Фелс Чърч?

— Вероятно са десетки — замисли се той. — Но колко от тях са покрити? Не са чак толкова много. И след като предполагате, че някой е хвърлил Стефан в един от тях, то не би трябвало да е място, където хората биха могли да го видят. Вероятно е някой от изоставените…

— А колата на Стефан беше намерена на пътя — припомни им Елена.

— Край старата ферма на Франчър — уточни Мат.

Те се спогледаха. Фермата на Франчър беше порутена и изоставена толкова отдавна, че никой вече не си спомняше откога. Намираше се сред гората и дърветата я обкръжаваха отвсякъде вече почти цяло столетие.

— Да вървим — предложи Мат.

Елена го докосна по ръката.

— Ти наистина ли вярваш, че…

Той за миг отклони погледа си.

— Не зная в какво да вярвам — призна й след кратка пауза. — Но ще дойда с вас.

Разпределиха се в двете коли — отпред Мат с Бони, а след тях Елена в колата на Мередит. Мат подкара по един рядко използван черен коларски път, докато накрая пътят не се изгуби сред храсталаците.

— От тук нататък ще продължим пеша.

Елена се зарадва, че се бе досетила да вземе въже. Ако Стефан наистина беше паднал в кладенеца във фермата на Франчър, щяха да се нуждаят от него. Но ако не го намерят там…

Не искаше дори да мисли за това.

Трудно си проправяха път в гората, особено в мрака. Всичко наоколо бе гъсто обрасло с храсти, а под краката им пращяха опадалите изсъхнали клони. Около тях пърхаха нощни пеперуди, които докосваха лицето на Елена като с невидими криле.