Л. Смит - Борбата

— Е, аз съм добре, така че благодаря ти. Попитай всички тук. Така че можеш да престанеш да се тревожиш толкова. Освен това не виждам защо трябва да спазваш обещание, дадено на един убиец.

Смаян, Мат размени многозначителни погледи с Мередит и Бони. Сетне поклати безпомощно глава.

— Не си справедлива.

Елена не беше в настроение да бъде справедлива.

— Казах ти, че можеш да престанеш да се безпокоиш за мен и за моите работи. Добре съм, благодаря.

Намекът бе очевиден. Мат се обърна към вратата точно когато леля Джудит се появи със сандвичите.

— Извинявайте, но трябва да тръгвам — промърмори той, забързан към вратата. Излезе, без да погледне назад.

Мередит и Бони заедно с леля Джудит и Робърт се опитаха да поведат разговор по време на ранната вечеря край огъня. Елена не можеше нито да яде, нито да разговаря. Единственото същество, което тази вечер не беше нещастно тук, беше по-малката й сестра Маргарет. Заредена с оптимизъм като всяко четиригодишно дете, тя се сгуши до Елена и й предложи малко от своите сладкиши, събрани на Хелоуин.

Елена силно прегърна малката си сестричка, като за миг зарови лице в светлорусата й коса. Ако Стефан можеше да й се обади отнякъде или да й изпрати съобщение. Нищо на този свят нямаше да го спре, освен ако не е тежко ранен или заловен някъде, или…

Не можеше да се насили да мисли за това последното или. Стефан беше жив, трябваше да е жив. Деймън лъжеше.

Но Стефан явно беше изпаднал в беда и тя трябваше някак си да го намери. Тревогата не я напусна през цялата вечер, отчаяно се опитваше да скалъпи някакъв план. Едно поне бе ясно: трябваше да се справи сама. На никого повече не можеше да се довери.

Навън се стъмни. Елена се размърда на дивана и насила се прозя.

— Уморена съм — рече тя тихо. — Може би в края на краищата наистина съм настинала. Мисля да си легна.

Мередит я изгледа загрижено.

— Само си помислих, госпожице Гилбърт — обърна се тя към леля Джудит, — че може би няма да е зле Бони и аз да останем тук тази нощ. За да правим компания на Елена.

— Какво добро хрумване — кимна леля Джудит зарадвано. — Ако родителите ви не възразяват, ще ми бъде приятно да останете тук.

— Пътуването до Херън е доста дълго, затова и аз ще остана — обади се Робърт. — Мога да се настаня тук, на дивана. — Леля Джудит се опита да протестира с довода, че на горния етаж имало достатъчно стаи за гости, но Робърт остана непреклонен. Само добави, че диванът му бил напълно достатъчен.

След като надзърна от дивана към коридора, където се виждаше затворената външна врата, Елена остана смълчана, като вкаменена. Те бяха планирали всичко помежду си или поне всички участваха в заговора. По този начин щяха да са сигурни, че тя няма да се измъкне от къщата.

— Е, здравейте, Розенкранц и Гилденстерн 1 1 Герои на Шекспир; коварни датски придворни, преструващи се на най-преданите приятели на Хамлет, докато всъщност го шпионират. — Бел.прев. — поздрави ги тя с горчива интонация.

Бони, която изглеждаше доста потисната, придоби тревожно изражение. Стрелна замислено с поглед Мередит.

— Иска да каже, че сме шпиони на леля й — обясни Мередит. — Елена, не разбираш ли, че това не е така? Въобще ли нямаш доверие в нас?

— Не зная. Мога ли да ви вярвам?

—_Да, защото сме ти_ приятелки. — Преди Елена да успее да помръдне, Мередит скочи и затвори вратата. После се обърна и застана лице в лице с Елена. — А сега поне веднъж в живота си се вслушай в думите ми, идиотче недорасло. Вярно е, че ние не знаем какво да си мислим за Стефан. Но не разбираш ли, че вината е само в теб? Откакто си с него, ти съвсем ни заряза, държиш ни настрани. След това се случиха доста неща, които ти въобще не си споделяла с нас или поне не си ни разказала цялата история. Но въпреки това, въпреки всичко ние още ти вярваме. И още се грижим за теб. И сега те подкрепяме, Елена, защото искаме да ти помогнем. И ако не го проумяваш, значи наистина си идиотка.

Елена отмести бавно поглед от мургавото напрегнато лице на Мередит към пребледнялата Бони. Бони кимна.

— Вярно е — каза, като примигна притеснено, сякаш се опитваше да сдържи напиращите сълзи. — Дори и да не ни харесваш, ние още те харесваме.

Елена усети как и нейните очи също се насълзиха, а смръщената й физиономия поомекна. После Бони се надигна от леглото и трите се прегърнаха, а Елена не успя да сдържи сълзите си и те се стекоха по лицето й.

— Съжалявам, ако не съм споделяла достатъчно с вас — заговори тя. — Зная, че в момента не ме разбирате, но най-лошото е, че не мога да ви обясня защо не мога да ви споделя всичко. Просто не мога. Но поне едно мога да ви заявя. — Отдръпна се назад и избърса страните си, след което чистосърдечно погледна приятелките си. — Независимо колко улики има събрани срещу Стефан, той не е убил господин Танър . Зная, че не е той, защото зная кой го е извършил. Това е същата личност, която е нападнала Вики, както и онзи нещастен старец под моста… — тя се спря и се замисли за миг. — И, ох, Бони, мисля, че той е убил и Яндзъ.