Л. Смит - Борбата

Елена се поколеба, после поклати глава. В този миг най-много й се искаше да сподели всичко с Бони и Мередит. Да им разкаже цялата ужасяваща история за Стефан и Деймън, и какво всъщност се бе случило снощи на господин Танър… както и след това. Но не можеше. Дори да й повярват, това бе тайна, която нямаше право да споделя.

— Всички излязоха да те търсят — заговори Мередит. — Цялото училище е на крак, а леля ти направо е обезумяла.

— Съжалявам — отвърна Елена глухо, докато се опитваше да спре да трепери. Завиха по улица „Мейпъл“ и спряха пред нейната къща.

Леля Джудит ги чакаше вътре със затоплени електрически одеяла.

— Знаех си, че ако я намерите, ще бъде почти замръзнала — заговори тя с насилено весел тон, като протегна ръце към Елена. — Да завали сняг на другия ден след Хелоуин! Просто не мога да повярвам. Къде я намерихте, момичета?

— На Олд Крийк роуд, след моста — обясни й Мередит.

Слабото лице на леля Джудит пребледня.

— Край гробището? Където бяха нападенията? Елена, как си могла!… — Гласът й заглъхна и тя се взря в племенницата си. — Сега няма да говорим повече за това — додаде тя припряно, опитвайки се да възвърне веселия си тон. — Нека първо съблечем мокрите ти дрехи.

— Като изсъхна, трябва да се върна там — рече Елена. Мозъкът й отново заработи и едно нещо й се изясни напълно: всъщност не беше видяла Стефан там. Било е видение. Стефан все още го нямаше.

— Нищо подобно няма да правиш — намеси се Робърт, годеникът на леля Джудит. Елена почти не го бе забелязала на влизане, защото бе застанал встрани. Но тонът му не търпеше възражение. — Полицията издирва Стефан, така че просто ги остави да си свършат работата.

— Полицията вярва, че той е убил господин Танър. Но това не е истина. И ти го знаеш, нали? — Докато леля Джудит смъкваше мокрия пуловер от гърба на племенницата си, Елена се озърна, за да потърси помощ, но лицата на всички присъстващи изразяваха едно и също убеждение. — Знаете, че не го е направил — повтори тя отчаяно.

Настъпи неловка тишина.

— Елена — обади се най-после Мередит, — никой не иска да вярва, че той го е сторил. Но… хм, бягството му не говори добре за него.

— Той не е избягал. Не може да… Той не е…

— Елена, замълчи — заповяда й леля Джудит. — Не се вълнувай. Струва ми се, че се разболяваш. Навън е било толкова студено, а ти поспа само няколко часа снощи… — Сложи ръка върху бузата на Елена.

Внезапно всичко й дойде в повече. Никой не й вярваше, дори и най-близките й приятелки, дори и семейството й. В този момент се чувстваше заобиколена от врагове.

— Не съм болна! — изкрещя тя и се дръпна назад. — И не съм луда, нито… каквото си мислите. Стефан не е избягал, нито е убил господин Танър, а на мен никак не ми пука дали ми вярвате… — Замлъкна задавено.

Леля Джудит се засуети около нея, поведе я към стълбата и тя се остави. Но не си легна, както й предложи леля Джудит, която не спираше да твърди, че е уморена и трябва да поспи. Вместо това, след като се постопли, седна на дивана във всекидневната, по-близо до камината, завита с одеялата. Цял следобед телефонът не престана да звъни. Елена чуваше как леля Джудит обяснява какво се е случило на приятели, съседи, хора от училището. Уверяваше всички, че Елена е добре. И че… трагедията от снощи малко я е разстроила, но това било всичко и сега само изглеждала леко настинала. Но след като си починела, щяла да бъде съвсем добре.

Мередит и Бони седнаха при нея.

— Не искаш ли да поговорим? — попита я тихо Мередит.

Елена поклати глава и остана загледана в огъня. Всички бяха против нея. А леля Джудит грешеше — тя никак не се чувстваше добре. И нямаше да бъде добре, докато не откриеше Стефан.

В къщата се отби Мат. Русата му коса и тъмносиньото му палто бяха посипани със сняг. Като влезе в стаята, Елена вдигна с надежда очи към него. Вчера Мат бе помогнал на Стефан да се спаси, когато цялото останало училище се готвеше да го линчува. Но днес той посрещна изпълнения й с надежда поглед с тъжно съжаление. Загрижеността в сините му очи остана незабелязана за всички, с изключение на нея.

Разочарованието й беше непоносимо.

— Какво правиш тук? — запита Елена настойчиво. — Спазваш обещанието си да се грижиш за мен?

В очите му проблесна искра на обида. Но тонът на Мат остана сдържан.

— Това е част от причината да дойда. Но бих се грижил за теб дори и да не бях обещавал на Стефан. Тревожа се за теб. Слушай, Елена…

Тя обаче не беше в настроение да го слуша повече.