Мишел Уелбек - По-широко поле за борбата

Носи великолепен костюм с червени, жълти и зелени мотиви — почти като средновековен гоблен. От сакото му се подава кърпичка по-скоро в стил „пътуване до Марс“, съчетана с подходяща вратовръзка. Цялото му облекло издава свръхдинамичния специалист по продажби, нелишен от чувство за хумор. Аз пък нося ватирана канадка и дебел пуловер в стил „уикенд на Хебридските острови“. Представям си, че в играта на роли, която се заформя, аз ще представлявам „експерта по системи и мрежи“, компетентния, но недодялан специалист, който няма време да мисли за облеклото си и е дълбоко неспособен да води диалог с потребителя. Това напълно ме устройва. Прав е — добър екип сме.

Като вади всички тези брошури, се питам дали не се опитва да привлече вниманието на седящото вляво от него момиче — студентка от търговското училище, голяма красавица, бога ми. Значи, всичките му приказки са предназначени за мен само привидно. Позволявам си да хвърля някой и друг поглед към пейзажа. Започва да се развиделява. Слънцето изгрява, кървавочервено, ужасно червено, над тъмнозелените поля и над обвитите в омара езерца. Малки селища пушат далече в равнината. Гледката е прекрасна, леко страховита. Тисран не й обръща внимание, но затова пък се опитва да привлече погледа на студентката отляво. Проблемът на Рафаел Тисран — всъщност основната негова черта — е, че е много грозен. Толкова грозен, че видът му отблъсква жените и те не искат да спят с него. Той обаче не се отказва, опитва с всички сили, но не се получава. Не го искат и това е.

И все пак тялото му е близко до нормата: той е средиземноморски тип, макар и леко пълен — както се казва, „набит“. Освен това плешивината му явно напредва бързо. Е, всичко това се ядва, но големият проблем е лицето му. Фасонът му е точно жабешки — дебели, груби, широки, безформени черти, пълна противоположност на красотата. Лъскавата му пъпчива кожа сякаш непрекъснато отделя някаква мазна слуз. Носи бифокални очила, защото на всичкото отгоре е силно късоглед, но се боя, че дори и да носеше контактни лещи, това не би решило проблема. Освен това при разговор му липсва финес, фантазия, хумор, няма абсолютно никакъв чар (чарът е качество, което понякога може да замести красотата, поне при мъжете; впрочем често се казва „той е много чаровен“ или „най-важен е чарът“ — поне така се казва). При това положение той, разбира се, ужасно страда. Но какво да направя? Гледам си пейзажа.

По-късно той вече говори със студентката. Пътуваме по протежение на Сена — алена, изцяло потопена в лъчите на изгряващото слънце, — човек наистина би си помислил, че реката е от кръв, а не от вода.

Към девет часа пристигаме в Руан. Студентката си взема довиждане с Тисран и разбира се, отказва да му даде телефонния си номер. Той ще изпадне в униние за няколко минути и ще се наложи аз да търся автобус.

Сградата на Департаменталната дирекция по земеделието е зловеща, освен това сме закъснели. Тук работят от осем часа — по-късно ще науча, че често е така в провинцията. Обучението започва веднага. Тисран взема думата — представя се, представя ме, представя и фирмата. Предполагам, че после ще говори за програмирането, за интегрираните софтуери и техните предимства. Би могъл да представи и курса, възприетия от нас метод на работа, много неща. Така без проблем бихме могли да изкараме до обед, особено ако не се лишим от добрата стара кафе пауза. Свалям си канадката, разстилам няколко бумаги край себе си.

Публиката се състои от петнайсетина души. Има секретарки и средни кадри, предполагам, техници — приличат на такива. Не изглеждат много лоши или много заинтересувани от програмирането — и все пак, викам си наум, програмирането ще промени живота им.

Веднага си давам сметка откъде ще дойде опасността — от един млад тип с очила, дълъг, тънък и гъвкав. Седи в дъното, сякаш за да надзирава всички. Дълбоко в себе си го наричам Змията, но в действителност той ще ни се представи още по време на кафе паузата под името Шнебеле. Той е бъдещият началник на новосъздадения отдел по програмиране и видимо е много доволен от това. До него седи някакъв тип на петдесетина години, доста якичък, със злобен вид и с изтънена рижа брада. Сигурно е бивш старшина или нещо от сорта. Едното му око е неподвижно — Индокитай, предполагам — и той дълго ще ме гледа с него, сякаш за да ме принуди да обясня причините за присъствието си тук. Изглежда предан телом и духом на шефа си Змията. Прилича по-скоро на дог — тъй де, на онази порода кучета, които захапят ли веднъж жертвата, никога не я пускат.