Мишел Уелбек - По-широко поле за борбата

После началникът на отдел „Програмни проучвания“ взе думата. „Незавидна участ е — започна той — да се вмести в няколко изречения една трийсетгодишна кариера, изцяло отдадена на селскостопанското програмиране. Луи Лендон — припомни той — преживя епичните години на компютризацията. Перфокартите! Спирането на тока! Магнитните барабани!“ При всяко възклицание енергично разперваше ръце, сякаш за да прикани присъстващите да оставят въображението си да полети към този отминал период.

Човечецът, за когото се отнасяше изказването, слушаше с лукаво изражение и хапеше мустака си по не особено приятен начин, но като цяло се държеше прилично.

„Луи Лендон — пламенно завърши началник-отделът — остави свой отпечатък върху селскостопанското програмиране. Без него компютърната система на Министерството на земеделието нямаше да бъде точно такава, каквато е днес. А това никой от сегашните му и дори бъдещи колеги (тук гласът му леко потрепери) не би могъл да забрави напълно.“

Последваха бурни ръкопляскания, които продължиха около трийсет секунди. Младо момиче, избрано сред най-непорочните, връчи въдицата на бъдещия пенсионер. Той срамежливо я размаха. Това беше сигнал за втурване към бюфета. Началник-отделът се доближи до Луи Лендон и го отведе настрана с бавна стъпка и с ръка на рамото, за да размени с него няколко по-нежни и лични думи.

Теоретикът избра точно този момент, за да ми пошушне, че Лендон все пак принадлежи на друго поколение в програмирането. Като програмист нямал реален метод, а действал малко интуитивно — винаги му било трудно да се приспособи към принципите на функционалния анализ. За него понятията от метода „Мьориз“ до голяма степен останали само на книга. Всъщност наложило се всички разработени от него програми да бъдат пренаписани. От две години вече не му възлагали нищо съществено — в известен смисъл го държали в девета глуха. „Разбира се — разпалено добави моят събеседник, — тук съвсем не говорим за личните му качества. Просто нещата се променят, нормално е.“

След като запрати Луи Лендон в дебрите на миналото, теоретикът вече можеше да се отдаде на любимата си тема. Според него въвеждането и придвижването на информацията трябвало да претърпят същите промени като производството и движението на стоките: преход от занаятчийски към индустриален стадий. „В областта на въвеждането на информация — горчиво отбеляза той — все още сме далече от безпогрешността. Претрупаността и неточността често са закон. Недостатъчно развитите мрежи за разпространение на информация си остават неточни и анахронични (Например — гневно изтъкна той — телефонните оператори продължават да разпространяват указатели на хартиен носител!).“ Слава богу, младите искали все повече и по-надеждна информация. Слава богу, те ставали все по-взискателни спрямо времето за отговор. Но все още ни чакал дълъг път, докато стигнем до съвършено информирано, съвършено прозрачно и комуникиращо общество.

Разви и други идеи. Катрин Льошардоа не се откъсваше от него. От време на време се намесваше, потвърждавайки: „Да, това е важно“. Имаше червило по устата и син грим по очите. Полата й достигаше до средата на бедрата, а чорапогащникът й беше черен. Внезапно си казах, че навярно си купува пликчета, може би дори прашки. Шумът от говора в помещението се позасили. Представих си я как избира в „Галери Лафайет“ яркочервени бразилски дантелени прашки. Обзе ме прилив на болезнено съчувствие.

В този миг до теоретика се приближи някакъв негов колега. Двамата леко се извърнаха и се почерпиха с хавански пури „Панатела“. Двамата с Катрин Льошардоа останахме лице в лице. Последва неловко мълчание. По едно време тя намери изход и заговори за хармонизирането на работните процедури между фирмата за услуги и Министерството, сиреч между нас двамата. Беше се приближила още към мен — между телата ни имаше разстояние от трийсет сантиметра, не повече. По едно време, сигурно неволно, леко стисна с пръсти ревера на сакото ми.

Не изпитвах никакво влечение към Катрин Льошардоа. Въобще не ми се искаше да я шибам . Тя ме гледаше усмихнато, пиеше пенливо вино, опитваше се да бъде смела, но аз си знаех — така й се искаше да бъде нашибана . Онази дупка между краката й сигурно й се струваше толкова ненужна. Един кур винаги може да бъде отрязан, но как да забравиш празнотата на влагалището? Положението й ми се струваше отчайващо, а вратовръзката започваше леко да ми стяга. След третата чаша едва не й предложих да си тръгнем заедно, да се изчукаме в някой кабинет, на бюрото или на мокета, все едно; чувствах се готов да извърша необходимите действия. Но си замълчах. А и не мисля, че тя би приела. Или пък трябваше най-напред да я хвана през кръста, да й кажа, че е хубава, да я целуна нежно по устата. Определено нямаше изход. Извиних се набързо и отидох да повръщам в тоалетните.