Мишел Уелбек - По-широко поле за борбата

Помня, че седяхме до централния компютър. Климатикът тихо бръмчеше. В известен смисъл колегата сравняваше обществото с мозък, а индивидите — с мозъчни клетки, за които наистина е желателно да изграждат максимум връзки помежду си. Но аналогията свършваше дотук. Защото той беше либерал, което ще рече противник на нещо толкова необходимо за един мозък — проект за обединение.

По-късно щях да науча, че личният му живот е изключително функционален. Живееше в гарсониера в петнайсети район. Отоплението влизало в наема. Той само спял там, защото всъщност много работел — и често в извънработно време четял списание „Микросистеми“. Що се отнасяше до самия него, прословутите степени на свобода се състояха в това, да избира вечерята си по Минител (беше абониран за тази нова за онова време услуга, която осигуряваше доставки по домовете на топли ястия в точно определен час и за относително кратък срок).

Обичах вечер да го гледам как си избира меню, използвайки Минитела в левия край на бюрото си. Закачах го за „розовия чат“, но в действителност бях убеден, че е девствен.

В известен смисъл беше щастлив. Напълно основателно се чувстваше като фактор на телематичната революция. Той действително възприемаше всяко нарастване на компютърната мощ, всяка крачка напред към глобализацията на мрежата като лична победа. Гласуваше за Социалистическата партия. И странно, но обожаваше Гоген.

Никога повече нямаше да видя Жан-Ив Фрео, а и защо ми е да го виждам? В крайна сметка не си бяхме симпатизирали . Така или иначе, в наши дни хората не се виждат отново кой знае колко дори когато връзката им е започнала доста ентусиазирано. Понякога се водят запъхтени разговори за общи аспекти на живота, пак понякога се случва някоя гореща прегръдка. Разбира се, разменят се телефонни номера, но по принцип хората рядко се обаждат. И дори когато се обаждат и се виждат, разочарованието и огорчението бързо изместват първоначалния ентусиазъм. Вярвайте ми, познавам живота — механизмът действа безотказно.

Това постепенно изличаване на човешките взаимоотношения донякъде създава проблеми на романа. Ами да — как да сътвориш разказ за буйни страсти, които траят дълги години и понякога засягат няколко поколения? Далече сме от „Брулени хълмове“ — това е най-малкото, което може да се каже. Романът като форма не е замислен за описване на безразличието или на небитието — би трябвало да се намери някаква по-плоска, по-сбита и по-мрачна конструкция.

Ако човешките взаимоотношения постепенно стават невъзможни, това, разбира се, е поради въпросното мултиплициране на степените на свобода, чийто ентусиазиран пророк беше Жан-Ив Фрео. Сигурен съм, че самият той не бе имал никакви връзки с никого — намираше се в състояние на крайна свобода. Не влагам нищо язвително в тези думи. Както вече казах, този човек беше щастлив. Което обаче не означава, че му завиждам за това щастие.

Видът мислители програмисти, към който принадлежеше Жан-Ив Фрео, не е толкова рядък, колкото може да ни се стори. Във всяка средно голяма фирма има по един такъв, по-рядко двама. Освен това повечето хора неопределено допускат, че всяка връзка, и по-специално всяко човешко взаимоотношение, се свежда до обмен на информация (разбира се, ако в понятието „информация“ включим посланията, които не са от неутрално естество, сиреч подразбират възнаграждение или наказание). При тези условия мислителят програмист бързо се превръща в мислител на обществения напредък. Начинът му на говорене често е блестящ и поради това убедителен. Тук може да се включи дори и емоционалното измерение.

На другия ден — пак по повод на прощален коктейл, само че този път в Министерството на земеделието — имах случай да говоря с теоретика, съпроводен както обикновено от Катрин Льошардоа. Той никога не се беше срещал с Жан-Ив Фрео и надали щеше да го срещне. Но при една среща си представям, че интелектуалният обмен би бил любезен, но и по-извисен. Двамата сигурно биха постигнали консенсус по някои ценности като свободата, прозрачността и необходимостта от установяване на система на повсеместни трансакции, обхващащи всички обществени дейности.

Целта на това задушевно събиране беше да се отпразнува пенсионирането на шейсетина годишен човечец с посивели коси и големи очила. Колегите му бяха събрали пари, за да му подарят въдица — японски модел, много ефикасен, с трискоростен спининг и променлива амплитуда само чрез натискане с пръст, — но той все още не знаеше. Стоеше на видно място до бутилките шампанско. Всички един по един отиваха при него, за да го потупат приятелски или да си спомнят някакво общо преживяване.