Мишел Уелбек: По-широко поле за борбата

Когато идва време за обяд, изпитвам истинско облекчение.

Следобед трябваше да се срещна с началника на отдел „Програмни проучвания“. Не знам точно защо. Във всеки случай поне аз нямах какво да му кажа.

Чаках час и половина в празен, полумрачен кабинет. Нямах особено желание да светна лампата, донякъде от страх да не забележат присъствието ми.

Преди да ме пратят в този кабинет, ми бяха дали обемист доклад, озаглавен „Ръководна схема на плана за компютризация на Министерството на земеделието“. И пак — защо? Този документ изобщо не ме засягаше. Ако можех да се доверя на предговора, беше посветен на „опит за предварително определяне на различните архетипни сценарии, замислени в името на един основен подход — целите“. Самите цели, „оправдани от по-фин анализ от гледна точка на желателността“, бяха например ориентиране на политиката за подпомагане на земеделските производители и животновъдите, развитие на по-конкурентоспособен параземеделски сектор на европейско равнище, възстановяване на търговския баланс в областта на пресните продукти… Прелистих набързо доклада, подчертавайки с молив забавните изречения. Например: „Стратегическият аспект се състои в осъществяването на всеобхватна информационна система, изградена чрез интегриране на разпространяваните разнородни подсистеми“. Или: „Налага се спешно да се валидира един каноничен релационен модел в организационна динамика, която да доведе в средносрочен план до изграждането на обектноориентирана база данни“. Най-накрая някаква секретарка дойде да ми съобщи, че заседанието се проточило и че за съжаление, шефът й нямало да може да ме приеме днес.

Тогава се прибрах вкъщи. Нали и бездруго ми тече заплатата, ха-ха-ха!…

В метростанция „Севр-Бабилон“ видях странен надпис със спрей, който гласеше: „Бог допуска неравенството, а не несправедливостта“. Зачудих се кой ли е така добре осведомен за Божиите намерения.

Обикновено през уикендите не се срещам с никого. Стоя вкъщи, подреждам си нещата и тихо се депресирам.

Само че тази събота от двайсет до двайсет и три часа ми се полага общуване. Ще вечерям с приятел свещеник в мексикански ресторант. Ресторантът е добър — в това отношение няма никакъв проблем. Но приятелят ми още ли ми е приятел?

Учихме заедно — бяхме на двайсет години. Все още доста млади. Сега сме на трийсет. След като си взе дипломата за инженер, се записа в Семинарията — просто пое в друга посока. Днес вече е кюре във Витри. Не е лесна енория.

Ям фахита с червен боб, а Жан-Пиер Бюве ми говори за сексуалността. Според него мнимият интерес на нашето общество към еротиката (чрез рекламата, списанията, изобщо медиите) е абсолютно фалшив. На повечето хора всъщност им е писнало от тази тема, но се преструват, че я харесват, поради някакво странно лицемерие с обратен знак.

Заговаря за дисертацията си. „Нашата цивилизация — казва той — страда от изтощение на жизнените сили. По времето на Луи XIV, когато хората са имали силно желание за живот, официалната култура поставяла ударението върху отричането от удоволствията и плътта, настойчиво повтаряла, че светският живот дава само несъвършена радост, че Бог е единственият извор на щастие. Днес — продължава той — такъв начин на говорене не би бил толериран. Имаме нужда от приключения и еротика, защото обичаме да повтаряме, че животът е прекрасен и възбуждащ, но, разбира се, сами се съмняваме в това.“

Струва ми се, че за него съм символ на това изтощение на жизнените сили. Никаква сексуалност, никаква амбиция, никакви развлечения. Не знам какво да му отговоря — имам чувството, че всички хора са горе-долу такива. Считам се за нормален човек. Е, може би не точно нормален, но пък кой е абсолютно нормален, а? Да кажем, че съм 80% нормален.

Само за да не мълча, отбелязвам, че в наши дни всеки човек на даден етап от живота си непременно стига до усещането, че се е провалил. По този пункт сме съгласни.

Разговорът буксува. Човъркам в чинията си с карамелизирано фиде. Той ме съветва да се обърна към Бог или да се подложа на психоанализа. Подскачам, щом чувам това сравнение. Той доразвива мисълта си, интересува се от моя случай — явно мисли, че съм закъсал. Бил съм сам, прекалено сам — според него това било неестествено.

Поръчваме си по чашка твърд алкохол. Той сваля картите: според него решението е Исус — източникът на живот. На богат и жив живот. „Трябва да приемеш божествената си природа!“ — възкликва той. Хората от съседната маса се обръщат към нас. Чувствам се малко уморен; струва ми се, че сме стигнали до задънена улица. Усмихвам се за всеки случай. Нямам много приятели, не държа да загубя и този. „Трябва да приемеш божествената си природа…“ — повтаря той по-тихо. Аз обещавам да се постарая. Добавям няколко изречения, опитвам се да възстановя консенсуса.