Мишел Уелбек - По-широко поле за борбата

Най-очарователната страна на нашите професии от областта на компютърното инженерство несъмнено е контактът с клиентите, или поне това обичат да изтъкват ръководителите на фирмата на чашка смокинова ракия (неведнъж съм подочувал плажните им приказки при последния семинар във ваканционния клуб в Кушадасъ).

Що се отнася до мен, винаги съм подхождал с известни опасения към първия контакт с нов клиент. Има различни хора, организирани в дадена структура, и човек трябва да свикне да общува с тях — трудна работа. Разбира се, опитът бързо ме научи, че ми се пада все да срещам, ако не напълно еднакви хора, то поне напълно подобни в своите навици, виждания, вкусове и подход към живота. Така че на теория няма от какво да ме е страх, още повече че професионалният характер на срещата по принцип е гаранция за нейната безопасност. Това не ми е попречило обаче да осъзная също, че хората често обичат да се налагат посредством изтънчено неприятни особености, недостатъци, черти на характера и така нататък — несъмнено за да задължат събеседниците си да ги третират като отделни индивиди. Така например някой си обича тенис, друг си пада по езда, трети играе голф. Някои висши кадри лудеят по филе от херинга, други го ненавиждат. Колкото хора, толкова и варианти. Общата рамка на „първия контакт с клиента“ може и да е ясно очертана, но за съжаление, винаги си остава някакъв процент несигурност.

В конкретния случай, когато се явих в кабинет 6017, Катрин Льошардоа я нямаше. Бях уведомен, че „се забавила в централната сграда за допълнителна настройка“. Поканиха ме да седна, за да я изчакам, което и направих. Разговаряха за атентата, извършен предния ден на „Шан-з-Елизе“. Някой заложил бомба под диван в едно кафене. Двама души загинали. Трети останал без крака и половин лице; щял да остане осакатен и сляп. Научих, че това не било първият атентат — няколко дни преди това избухнала бомба в поща до парижкото кметство и разкъсала петдесетина годишна жена. Научих също, че тези бомби били залагани от арабски терористи, които настоявали за освобождаването на други арабски терористи, задържани във Франция за различни убийства.

Към седемнайсет часа се наложи да отида в полицейското управление, за да подам жалба за кражбата на моята кола. Катрин Льошардоа още не беше дошла и аз изобщо не се бях включил в разговора. Предполагам, че ще установим контакт някой друг ден.

Инспекторът, който натрака жалбата ми, беше горе-долу на моите години. Явно беше от Прованс и носеше брачна халка. Зачудих се дали жена му, децата му и той самият са щастливи в Париж. Дали жена му работи в пощата? Дали децата му ходят на ясла? Няма как да узная.

Както можеше да се очаква, той беше леко огорчен и разочарован: „То кражбите… не спират по цял ден… никакъв шанс… после, така или иначе, ги пускат веднага…“. Кимах утвърдително със симпатия, докато той произнасяше тези прости и верни думи, плод на ежедневния му опит, но нищо не можех да направя, за да облекча неговия товар.

Към края обаче ми се стори, че огорчението му се обагри с леко положителна краска: „Хайде, довиждане! Колата ви може и да се намери все пак! Случва се!…“. Мисля, че искаше да каже и нещо повече, но нямаше какво.

На другата сутрин научавам, че съм допуснал грешка. Трябвало да настоявам да се срещна с Катрин Льошардоа — тръгването ми без никакви обяснения било изтълкувано зле от Министерството на земеделието.

Научавам също така — това вече е изненада, — че работата ми в рамките на предишния договор не била достатъчно задоволителна. Досега го премълчавали, но наистина не ме били харесали. В известен смисъл чрез сегашния договор с Министерството на земеделието ми се давал втори шанс. Моят началник-отдел добива напрегнато изражение като в американски сериал и ми казва: „Ние сме в услуга на клиента, нали разбирате. В нашите професии, уви, рядко ни се дава втори шанс…“.

Съжалявам, че съм разочаровал този човек. Много е красив. Лице, едновременно чувствено и мъжествено, късо подстригани сиви коси. Бяла риза от безупречен, много фин плат, под която личат мощни, загорели гръдни мускули. Вратовръзка на широки райета. Естествени, твърди движения, признак за съвършена физическа кондиция.

Единственото извинение, което ми хрумва — и което ми се струва твърде слабо, — е, че са ми откраднали колата. После докладвам за психическо разстройство в начален стадий, с което веднага съм се заел да се боря. Тогава у моя началник-отдел нещо коренно се променя — кражбата на колата ми видимо го възмущава. Не знаел, нямало как да отгатне сам. Сега вече разбирал по-добре. И когато излизах от кабинета му, той — прав до вратата, здраво стъпил върху дебелия бисерносив мокет — развълнувано ми пожела „да не се предавам“.