Мишел Уелбек: По-широко поле за борбата

Жената на регистратурата в Министерството на земеделието отново е с кожен минижуп, но този път нямам нужда от нея, за да открия кабинет 6017.

Още от самото начало Катрин Льошардоа потвърждава всичките ми опасения. На 25 години е, има диплома за средно образование по програмиране, развалени предни зъби. Агресивността й е учудваща:

— Да се надяваме, че програмата ви ще работи! Ако е като предишната, която купихме от вас… голям боклук. Разбира се, не аз решавам какво да се купи. Аз съм само слугинчето, дето оправя бакиите на другите…

И тъй нататък.

Обяснявам й, че и аз не решавам какво да продаваме. Или какво да произвеждаме. Всъщност нищо не решавам. Нито аз, нито тя решаваме каквото и да било. Дошъл съм просто да й помогна, да й дам бройки от упътването, да се опитам да доуточня с нея един график за обучение… Но нищо не успява да я усмири. Яростта й е дива, яростта й е дълбока. Сега вече говори за методология. Според нея всички трябвало да се съобразяват със строга методология, основана на структурирано планиране; вместо това обаче царяла анархия, графиците се изготвяли както падне, всеки правел каквото си иска и не му пукало за другите, нямало съгласуване, нямало общ проект, нямало хармония, Париж бил отвратителен град, хората не се срещали, дори не се интересували от работата си, всичко било повърхностно, всеки се прибирал у дома в шест, пък дали си е свършил работата — на никого не му пука.

Предлага ми да отидем да пием кафе. Аз, разбира се, приемам. Кафето е от автомат. Нямам монети, тя ми дава два франка. Кафето е отвратително, но това не подкосява нейния устрем. В Париж можело и да пукнеш на улицата, но на никого не му дремело. В родния й край, в областта Беарн, не било така. Всеки уикенд си ходела в родния край, а вечер посещавала курсове в Националната консерватория по изкуствата и занаятите, за да си подобряла положението. След три години може би щяла да вземе диплома за инженер.

Инженер. Аз съм инженер. Трябва да кажа нещо. Опитвам се да се осведомя с леко атрофирал глас:

— На какви курсове ходите?

— По контрол на управлението, факториален анализ, алгоритмика, финансово счетоводство.

— Сигурно не е шега работа… — отбелязвам аз леко отнесено.

Да, не било лесно, но тя не се бояла от работата. Вечер често работела до полунощ в гарсониерата си, за да си напише домашните. Така или иначе, в живота човек трябвало да се бори, за да постигне нещо — винаги била смятала така.

Качваме се по стълбите на път за кабинета й. „Е, тогава бори се, мила моя Катрин…“ — казвам си меланхолично. Наистина не е много хубава. Освен развалени зъби има и коси с убит цвят, дребни очички, които блестят от злоба. Няма очертаващи се гърди или дупе. Бог определено не е бил много добър към нея.

Мисля, че много добре ще се разбираме. Тя видимо е решена всичко да организира, всичко да ръководи, аз само ще ходя там да провеждам обучението. Това прекрасно ме устройва — нямам никакво желание да й противореча. Не мисля, че ще се влюби в мен; имам чувството, че е неспособна да се опита да направи каквото и да било с някой мъж.

Към единайсет часа в кабинета довтасва нов образ. Казва се Патрик Льороа и явно с Катрин работят в един кабинет. Хавайска риза, стегнати в таза дънки и закачена за колана му връзка ключове, която подрънква при всяка негова крачка. Бил малко скапан, казва ни той. Прекарал нощта в джаз бар с приятел, двамата успели „да забият две мацки“. Така де, доволен е.

Прекарва остатъка от деня в телефонни разговори. Говори високо.

При третия телефонен разговор подхваща една сама по себе си тъжна тема: някаква обща приятелка — негова и на гаджето, на което се обажда, — загинала при автомобилна катастрофа. Утежняващо обстоятелство: на волана бил трети приятел, когото нарича „оня Фред“. А на оня Фред нищо му нямало.

Всичко това по принцип е по-скоро потискащо, но той съумява да прикрие тази страна на въпроса чрез нещо като цинична вулгарност с крака на масата и на тарикатски жаргон.

— Беше супер симпатична тая Натали… И страшно готино маце. Егати шибаната история… Ти ходи ли на погребението? Мен погребенията много не ме кефят. Поне да имаше смисъл… Е, може би за старите все пак. А оня Фред ходи ли? Голям късмет извади това копеле.