Мишел Уелбек - Платформата

Възпроизвеждането на събитията се водеше, както си му е редът, от съдия-следователя, дребен човек, сух и строг, облечен с фланелен панталон и тъмно поло, с лице, изкривено в непрекъсната гримаса на раздразнение; капитан Шомон овладя положението бързо, като истински церемониалмайстор. Бодър и пъргав, той посрещаше участниците, казваше им по една дума за добре дошли, водеше ги до мястото им — изглеждаше много щастлив. Беше първият му случай на убийство и го беше разрешил за по-малко от седмица; в тази мръсна и банална история той беше единственият истински герой. Свлечена на един стол, явно смазана, с черна забрадка около лицето, Айша едва повдигна очи при пристигането ми; явно избягваше да погледне към мястото, където се намираше брат й. Заобиколен от двама жандарми, той беше забил упорито поглед в една точка на пода. Имаше вид на типичен най-обикновен грубиян; не изпитвах капка съчувствие към него. Вдигайки очи, той срещна погледа ми, явно ме идентифицира. Знаеше за ролята ми, вероятно го бяха предупредили — според дивашките схващания аз имах право на отмъщение, бях отговорен за пролятата кръв на баща ми. Осъзнал връзката, която се пораждаше между нас, аз го гледах, без да ми трепне окото; позволих на омразата бавно да ме завладее, дишах по-леко, беше приятно и силно усещане. Ако имах оръжие, щях да го ликвидирам без колебание. Да премахна този боклук, ми се струваше не само незначителен акт, но дори добродетелна, положителна постъпка. Един от жандармите очерта с тебешир следите по пода и възпроизвеждането започна. Според обвиняемия нещата били много прости — по време на разговора той се ядосал и блъснал силно баща ми, който паднал по гръб и си строшил черепа в пода; обзет от ужас, той избягал веднага.

Явно лъжеше и капитан Шомон го установи без особено затруднение. Огледът на черепа показваше настървеност — имаше многобройни контузии, дължащи се вероятно на серия от ритници. Освен това лицето на баща ми беше удряно в пода, за да изхвръкне окото му от орбитата си. „Не си спомням…“ — каза обвиняемият. Обзе ме бяс. Наблюдавайки нервните му ръце, тясното му и лошо лице, човек лесно можеше да му повярва — беше действал непредумишлено, вероятно възбуден от удара на черепа в пода и вида на бликналата кръв. Планът му за защита бе ясен и правдоподобен, щеше да се справи много добре пред съда — няколко години условно, не повече. Капитан Шомон, доволен от начина, по който бе протекъл следобедът, се готвеше да обобщи. Станах от стола си и се отправих към остъклената врата. Нощта падаше — няколко овни приключваха деня си. Те също бяха глупави, може би дори по-глупави от брата на Айша, но в гените им не беше програмирано насилието. В последната вечер от живота си те щяха да заблеят от ужас, сърдечният им ритъм щеше да се ускорява, копитцата им отчаяно да заритат; после щеше да последва пистолетният изстрел, животът им да ги напусне, телата им да се превърнат в месо. Разделихме се с няколко ръкостискания; капитан Шомон ми благодари за присъствието.

Видях отново Айша на другия ден — следвайки съвета на агента за недвижими имоти, бях решил да почистя основно къщата преди първите огледи. Предадох й ключовете и тя ме изпрати до гарата в Шербург. Зимата превземаше горичката, плътни слоеве мъгла се трупаха над плетовете. Не беше лесно помежду ни. Тя познаваше сексуалните органи на баща ми, което създаваше известна нелепа интимност. Всичко беше абсолютно удивително — тя имаше вид на сериозно момиче, а баща ми изобщо не приличаше на прелъстител. Вероятно е притежавал някои привлекателни черти и качества, които не бях съумял да открия; трудно ми беше всъщност дори да си спомня чертите на лицето му. Хората живеят един до друг като волове; едва успяват от време на време да споделят бутилка алкохол.

Фолксвагенът на Айша спря на площада пред гарата; съзнавах, че би било по-добре да кажа няколко думи, преди да се разделим. „И така…“ — казах аз. След няколко секунди тя се обърна към мен с глух глас: „Ще напусна областта. Един приятел може да ми намери сервитьорско място в Париж; ще продължа следването си там. Семейството ми тъй и тъй ме смята за курва.“ Промърморих нещо с разбиране. „В Париж има повече хора…“ — заявих напосоки и с болка; колкото и да се напъвах, това беше всичко, което успях да кажа за Париж. Изключителната безсъдържателност на репликата ми, изглежда, не я обезкуражи. „Не очаквам нищо от семейството си — продължи тя със сдържан гняв. — Те не са само бедни, но на всичкото отгоре са и тъпи. Преди две години баща ми отиде на поклонение в Мека; оттогава не става за нищо. Братята ми са още по-зле — поддържат се взаимно в тъпотата си, наливат се с пастис и се смятат за единствени пазители на правата вяра; позволяват си да се отнасят към мен като към мръсница, защото предпочитам да работя, вместо да се оженя за някой тъпак като тях.“