Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Тя не познаваше този край, не знаеше нищо освен Сискоаняр и енорията Азе, нямаше някаква посока, връщаше се по стъпките си, после тръгваше по изминат вече път, правеше излишни заобикалки. Понякога следваше каменната настилка, понякога коловозите, понякога горските пътеки. В този скитнически живот беше похабила бедняшките си дрехи. Отначало ходеше с обущата си, после боса, накрай с разкървавени крака.

Тя вървеше през бойните полета, през пушечните изстрели, без нищо да чуе, без нищо да види, без да се пази, търсейки децата си. Понеже всички участвуваха в бунта, нямаше вече жандарми, нито кметове, нито някаква друга власт. Срещаше само случайни минувачи.

Обръщаше се към тях. Питаше ги:

— Да сте видели някъде три малки деца?

Хората вдигаха глави.

— Две момчета и едно момиченце — казваше тя.

После продължаваше:

— Рене-Жан, Гро-Ален и Жоржет? Не сте ли ги виждали?

И добавяше:

— Голямото е на четири години и половина, малката е на двадесет месеца.

После пак питаше:

— Знаете ли къде са? Взеха ми ги.

Гледаха я, без да й отговарят.

Като виждаше, че не я разбират, казваше:

— Те са мои деца. Затова ги търся.

Хората отминаваха по пътя си. Тогава тя се спираше, замълчаваше и започваше да раздира гърдите си с нокти.

Веднъж обаче един селянин я изслуша. Този добър човек се позамисли.

— Я чакайте — каза той. — Три деца ли?

— Да.

— Две момчета?

— И едно момиче.

— Тях ли търсите?

— Да.

— Чух да се говори, че някой си сеньор бил взел три деца и ги води със себе си.

— Къде е този човек? — извика тя. — Къде са те?

Селянинът отвърна:

— Идете в Тург.

— Там ли ще намеря децата си?

— Може би да.

— Къде казахте?…

— В Тург.

— Какво е това Тург?

— Едно място.

— Село ли е? Замък ли? Чифлик ли?

— Никога не съм бил там.

— Далече ли е?

— Не е близо.

— Накъде е?

— Към Фужер.

— Откъде се минава?

— Сега сте във Ванторт — каза селянинът, — ще оставите Ерне вляво, а Коксел вдясно, ще минете през Лоршан и ще преминете Леру.

И селянинът вдигна ръка към запад.

— Все направо в посока на залязващото слънце.

И преди още селянинът да свали вдигнатата си ръка, тя тръгна.

Селянинът извика подир нея:

— Но внимавайте. Там се бият.

Тя не се обърна, за да му отговори, а продължи да върви напред.

Преди четиридесет години всеки пътник, който вливаше във Фужер откъм Леньеле и излизаше откъм Паринье, в края на тази дълбока гора се изправяше пред зловеща картина. Сред гъсталака изведнъж пред него се изпречваше Тург.

Но не живата кула Тург, а мъртвата Тург. Напуканата, разрушената, издупчената, срутената Тург. Руината на сградата е като човешки призрак. Нямаше по-зловещо видение от Тург. Пред очите се откриваше една висока, съвсем кръгла и съвсем усамотена кула, застанала в края на гората като злосторник. Тази отвесна кула върху една висока канара имаше почти римски вид по своята правилна и здрава форма и с внушителността си беше символ както на могъщество, така и на упадък. Тя не само приличаше, но беше римска кула, започната през девети век и завършена през дванадесети век след третия кръстоносен поход. Сводестите камъни над вратата издаваха нейната възраст. Като се приближиш до нея, след като изкачиш стръмнината, забелязваш един отвор и ако се осмелиш да влезеш, ще попаднеш в празно пространство. Вътрешността наподобяваше каменна тръба, поставена направо върху земята. От горе до долу никакви прегради; нито покрив, нито тавани, нито подове, само остатъци от сводове и комини, на различни височини амбразури за малки оръдия, редица гранитни подпори и няколко напречни греди, отбелязващи етажите, по които сега имаше курешки от нощни птици; гигантската стена, дебела петнадесет стъпки в основата и дванадесет стъпки на върха, имаше тук-таме пукнатини и отвори, които преди са били врати и през които се виждаха стълбите в тъмната вътрешност на стената. Вечер тук минувачът чуваше да крякат кукумявки, козодои, чапли, жаби; долу в краката си виждаше къпинови храсти, камъни, влечуги, а над главата си звезди през една черна дупка, която беше върхът на кулата и наподобяваше отвор на грамаден кладенец.

В този край по традиция в горните етажи на такава кула имаше тайни врати като тези в гробниците на юдейските царе — грамадни камъни върху ос, които, като се завъртят, се отварят и после се затварят, изравнявайки се със стената — архитектурна особеност, пренесена от кръстоносците заедно с островърхите сводове. Когато тези врати биваха затворени, невъзможно беше да бъдат открити — толкова добре се сливаха с другите камъни на стената. Такива врати и днес могат да се видят в тайнствените селища на Антиливан 488, оцелели от земетресението, което унищожило дванадесет града по времето на Тиберий 489.