Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Децата са рожбите.

И поради това в разсъдъка на майката има нещо нисше и едновременно висше. Майката притежава някакъв нюх. Огромната, смътна сила на сътворението е в нея и я ръководи. Сляпо, но прозорливо.

Сега вече Телмарш се мъчеше да накара тази нещастница да говори; но не успяваше. Веднъж той й каза:

— За нещастие аз съм стар и не мога вече да ходя. Уморявам се много бързо, преди още да стигна целта си. След четвърт час ходене краката ми отказват да вървят, трябва да се спирам; иначе бих ви придружил. Всъщност може би е по-добре, че не мога. За вас ще бъда повече опасен, отколкото полезен; тук ме търпят, но за сините съм съмнителен като селянин и за селяните като магьосник.

Той почака тя да му отговори. Но жената дори не вдигна очи.

Натрапчивата мисъл води или до лудост, или до героизъм. Но какъв героизъм може да прояви една бедна селянка? Никакъв. Тя може да бъде майка — и това е всичко. Всеки ден тя все повече се задълбочаваше в своята мисъл. Телмарш я наблюдаваше.

Той търсеше да я разсее с нещо; донесе й конци, игли, напръстник; и наистина, за голямо удоволствие на нещастния просяк, тя започна да шие; беше пак замислена, но работеше — признак, че бе здрава; силите й постепенно се възвръщаха; тя изкърпи бельото си, дрехите си, обущата си; но очите й оставаха изцъклени. Като шиеше, тя полугласно пееше тъжни песни. И шепнеше имена, навярно имена на деца, но така неясно, че Телмарш не ги разбираше. Прекъсваше понякога и се вслушваше в птиците, сякаш очакваше новини от тях. Гледаше какво бе времето. Устните й мърдаха. Говореше си тихо. Направи си една торба и я напълни с кестени. Една сутрин Телмарш я видя да тръгва на път, загледала се втренчено някъде в горските усои.

— Къде отивате? — попита я той.

Тя отвърна:

— Отивам да ги търся.

Той не се опита да я задържи.

В продължение на няколко седмици, изпълнени с всевъзможните превратности на гражданската война, в областта Фужер се носеше само слухът за двамата мъже, които се биеха един срещу друг, но които все пак вършеха една и съща работа, тоест сражаваха се един до друг във великата революционна битка.

Дивашкият вандейски двубой продължаваше, но губеше почва. В Ил-е-Вилен особено, благодарение на младия командир, който в Дол се противопостави на храбростта на шестте хиляди роялисти с храбростта на хиляда и петстотинте патриоти, бунтът беше, ако не потушен, поне доста стихнал и много ограничен. Бяха последвали още няколко подобни щастливи удара и тия многобройни успехи създадоха ново положение.

Привидно нещата се бяха променили, но се появи едно особено усложнение.

В цялата тази част на Вандея нямаше никакво съмнение, че републиката имаше надмощие; но коя република? В победата, която се приближаваше, се очертаваха две форми на републиката — републиката на терора и републиката на милосърдието, първата искаше да победи с жестокост, другата — с доброта. Коя щеше да надделее? Тия две форми — на великодушието и на безпощадността — бяха представени от двама мъже, всеки от които имаше влияние и авторитет, единият военен командир, другият цивилен делегат; кой от тия двама мъже щеше да надделее? Единият от тия двама мъже, делегатът, имаше мощна подкрепа; беше пристигнал със страшната заповед на Парижката комуна до батальоните на Сантер: „Никаква милост, никаква пощада!“ Възложено му бе да изпълнява декрета на Конвента, който гласеше: „смъртно наказание за всеки, който пусне на свобода или улесни бягството на пленен вожд на бунтовниците“, дадени му бяха пълни права от Комитета на общественото спасение и за да се подчиняват на него, делегата, имаше изрична заповед, подписана от Робеспиер, Дантон и Марат. Другият, военният, имаше само една сила — милосърдието.

Той разполагаше само с ръцете си, които биеха враговете, и със сърцето си, което ги съжаляваше. Като победител той считаше, че има право да щади победените.

На това се дължеше скритият, но дълбок конфликт между тия двама мъже. Двамата плуваха в различни води, макар че и двамата се биеха, за да потушат бунта, обаче всеки със своето средство — единият с бойна победа, другият с терор.

В целия Бокаж говореха само за тях; отправените към тях погледи от всички страни бяха озадачени от факта, че тия двама мъже, толкова противоположни бяха в същото време много тясно свързани. Тия двама противници бяха двама приятели. Никога толкова възвишено и толкова дълбоко чувство на симпатия не беше така свързвало две сърца; свирепият беше спасил живота на добросърдечния и оттогава имаше белег от сабя на лицето. Тия двама мъже въплъщаваха единият смъртта, другият живота; единият беше принципът на заплахата, другият — принципът на омиротворението, но се обичаха. Странна връзка. Нека си представим състрадателния Орест 484и жестокия Пилад. Нека си представим братята Ариман 485и Ормузд 486.