Виктор Юго - Деветдесет и трета година

— Предай се — каза му той.

Човекът го погледна втренчено. Кръвта от раната, която бе получил, течеше изпод неговите дрехи и образуваше локва в краката му.

— Ти си мой пленник — подзе Говен.

Човекът продължаваше да мълчи.

— Как се казваш?

Човекът каза:

— Казвам се Танцьора в мрака.

— Ти си храбрец — каза Говен.

И му подаде ръка.

Човекът отвърна:

— Да живее кралят!

И като напрегна последни сили, той вдигна изведнъж двете си ръце — насочи пистолета си към сърцето на Говен и замахна със сабята си към главата му.

Той направи всичко това бързо като тигър, но по-бърз от него се оказа един друг. Бе току-що пристигнал на кон човек, който от няколко минути беше тук, без никой да му обърне внимание. Като видя, че вандеец вдига сабя и пистолет, този човек се спусна и застана между него и Говен. Без този човек Говен щеше да бъде мъртъв. Конят бе пронизан от куршума на пистолета, а човекът бе промушен от сабята. И конят, и човекът паднаха. Всичко стана светкавично.

Вандеецът също се повали на паважа.

Сабята бе ударила човека в лицето; той лежеше на земята в безсъзнание. Конят бе убит.

Говен се приближи.

— Кой е този човек? — каза той.

И започна да го разглежда. Кръвта от раната обливаше ранения, закриваше го като червена маска. Невъзможно беше да се види лицето му. Виждаше се само сивата му коса.

— Този човек спаси живота ми — продължи Говен. — Тук някой познава ли го?

— Командирю — каза един войник, — този човек преди малко влезе в града. Видях го, като пристигна. Идваше по пътя от Понторсон.

Военният хирург на колоната дотича с лекарската си чанта. Раненият беше все още в безсъзнание. Хирургът го прегледа и каза:

— Обикновен разрез. Не е опасно. Ще го зашием. След осем дни ще бъде на крака. Хубав саблен удар.

Раненият беше с пелерина, с трицветен пояс, с пистолети и сабя. Сложиха го на носилка. Разсъблякоха го. Донесоха ведро с вода, хирургът изми раната, лицето започна да се очертава. Говен го гледаше с голямо внимание.

— Няма ли документи в него? — попита Говен.

Хирургът бръкна в страничния джоб, извади един портфейл, който подаде на Говен.

В това време, освежен от студената вода, раненият дойде на себе си. Клепачите му затрептяха слабо.

Говен разтвори портфейла. Намери в него сгънат на четири лист, разгъна го, зачете:

„Комитет на общественото спасение. Гражданинът Симурден…“

И извика:

— Симурден!

Този вик накара ранения да отвори очи.

Говен беше смаян.

— Симурден! Вие ли сте? За втори път ми спасявате живота.

Симурден гледаше Говен. Неописуема радост озаряваше окървавеното му лице.

Говен падна на колене пред ранения и извика:

— Учителю мой!

— Твой баща — каза Симурден.

Не бяха се виждали от много години, но сърцата им не се бяха разделяли; познаха се, сякаш се бяха срещали вчера.

В кметството на Дол бяха набързо обзавели лазарет. Настаниха Симурден на легло в една малка стая до общата зала, в която бяха ранените. Хирургът, който заши раната, прекрати излиянията между двамата мъже, като каза, че трябва да оставят Симурден да спи. Впрочем и Говен беше повикан да уреди тия хиляди неща, които са и задължение, и грижа на победителя. Симурден остана сам; но не заспа; беше го обзела двойна треска — трепереше от раната, трепереше и от радост.

Той не спеше, но и не чувствуваше, че е буден. Нима бе възможно? Мечтата му се бе изпълнила. Симурден беше от тия хора, които не вярват, че имат шанс, а ето че бе ощастливен. Намери Говен. Беше се разделил с него, когато той бе дете, сега го намери вече мъж; намери го израснал, опасен, храбър. Намери го тържествуващ, тържествуващ от името на народа. Във Вандея Говен беше опората на революцията и именно той, Симурден, беше издигнал този стълб за републиката. Този победител беше негов ученик. Тази млада фигура, предназначена може би за пантеона на републиката, излъчваше неговата мисъл, мисълта на Симурден; неговият ученик, детето на неговия дух, беше вече герой и скоро щеше да се прослави; на Симурден му се струваше, че вижда собствената си душа, претворена гениално. Беше видял с очите си как Говен воюва, както Хирон 483бе видял Ахил да се сражава. Загадъчна връзка между свещеника и кентавъра, защото и свещеникът е някакъв получовек.

Всички случки от това приключение и безсънието от раната изпълваха Симурден с някакво тайнствено опиянение. Пред него се извисяваше една млада, великолепна съдба и дълбоката му радост беше още по-голяма, защото имаше власт над тази съдба; още един успех като този, на който току-що бе свидетел, и Симурден трябваше да каже само една дума, за да повери републиката на Говен цяла армия. Нищо не заслепява така силно, както изумлението пред сбъдналите се мечти. По това време всеки бленуваше за някаква военна слава; всеки искаше да направи някого генерал: Дантон искаше да направи Вестерман, Марат искаше да направи Росиньол, Ебер искаше да направи Ронсен; Робеспиер искаше да се отърве от всички тия хора. „А защо не Говен?“ — казваше си Симурден и мечтаеше. Безкрайността беше пред него; той скачаше от едно предположение на друго; всички пречки изчезваха; стъпи ли веднъж човек на тази стълба, не може да се спре, започва безкрайно изкачване, тръгва от земята и стига до звездите. Един именит генерал е само командир на армии; един велик вожд е в същото време и духовен командир; Симурден мечтаеше Говен да стане велик вожд. И вече му се струваше, защото в мечтите всичко става бързо, че вижда Говен в океана да прогонва англичаните, на Рейн да наказва северните крале, в Пиренеите да отблъсква испанците, в Алпите да призовава Рим към въстание. Симурден беше човек с два образа — единият беше нежен, другият мрачен; сега и двата образа бяха доволни; защото неумолимият човек беше негов идеал, а виждаше Говен едновременно великолепен и страшен. Симурден мислеше за всичко, което трябваше да бъде разрушено, преди да се започне новият строеж, и затова си казваше: „Сега не е време за разнежване.“ Говен ще достигне „върха“, както казваха тогава. Симурден си представяше как Говен с броня от светлина и с метеорен блясък на челото смазва мракобесието, разтворил мощните, съвършени криле на справедливостта, разума и прогреса и вдигнал в ръка меча; ангел, но ангел изтребител.