Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Изведнъж светкавица бликна от мрака на халите, чу се гръм като на мълния и едно гюлле проби къщата над главата на Говен.

Барикадата отвръщаше на оръдейната стрелба с оръдейна стрелба.

Какво ставаше там? Нещо ново. Сега и двете страни имаха артилерия.

Последва второ гюлле, което се заби в стената, съвсем близо до Говен. Трето гюлле свали на земята шапката му.

Гюллетата бяха еднокалибрени. Стреляше се с шестнадесеткалибрено оръдие.

— По вас стрелят, командире — извикаха артилеристите.

И те загасиха факлата. Говен, все още замислен, вдигна шапката си.

Наистина някой се целеше в Говен и този някой бе Лантенак.

Маркизът беше стигнал до барикадата откъм противоположната страна.

Иманус беше изтичал при него.

— Ваша светлост, бяхме изненадани.

— От кого?

— Не зная.

— Свободен ли е пътят за Динан?

— Предполагам.

— Трябва да започне отстъплението.

— Започна. Мнозина вече избягаха.

— Никакво бягство, а оттегляне. Защо не вкарахте в действие артилерията?

— Объркахме се, а и офицерите не бяха тук.

— Аз отивам.

— Ваша светлост, аз отправих към Фужер колкото можах повече багаж, жените и всичко излишно. Какво трябва да направя с трите малки пленници?

— Ах! С онези деца?

— Да.

— Те са наши заложници. Закарайте ги в Тург.

И като каза това, маркизът отиде при барикадата.

С появата на вожда всичко промени облика си. Барикадата не беше съвсем удобна за артилерията, имаше място само за две оръдия; маркизът нареди да поставят две шестнадесеткалибрени оръдия, за които отвориха амбразури. Навел се над едно от тях, за да види неприятелската батарея през амбразурата, той забеляза Говен.

— Той е! — извика Лантенак.

Тогава сам взе шомпола, зареди оръдието, насочи мерника и стреля.

Три пъти се прицели в Говен, но не го улучи. С третия удар успя да свали само шапката му.

— Неточно! — прошепна Лантенак. — Малко по-долу и щях да сваля главата му.

Изведнъж факлата угасна и настъпи пълен мрак пред него.

— Добре! — каза той.

И като се обърна към селяните артилеристи, извика:

— Огън!

Говен от своя страна също беше затруднен. Положението се влошаваше. Очертаваше се нова фаза в боя. Сега и от барикадата стреляха с оръдия. Кой знае дали там няма да минат в настъпление? Срещу него, като се приспаднат убитите и бегълците, имаше най-малко пет хиляди бойци, а на него му бяха останали не повече от хиляда и двеста души, годни за бой. Какво ще стане с тия републиканци, ако неприятелят разбере, че са толкова малко на брой? Ролите ще бъдат разменени. От атакуващи ще станат атакувани. Ако барикадираните излязат и направят пробив в техните редове, всичко ще бъде загубено.

Какво да се направи? Не можеше и да се мисли за фронтална атака на барикадата; нищо нямаше да постигнат, ако хвърлеха направо всички сили; хиляда и двеста души не могат да изтикат пет хиляди. Да превземат крепостта с атака беше невъзможно, да чакат беше гибелно. Трябваше по някакъв начин да свършат. Но как?

Говен беше от този край, познаваше града; той знаеше, че гърбът на старите хали, в които вандейците се бяха укрепили, беше към един лабиринт от тесни и криви улички.

Той се обърна към своя помощник, храбрия капитан Гешан, който по-късно се прослави, като прочисти гората Консиз, където се бе родил Жан Шуан, и като прегради пътя на бунтовниците за езерото Шен и предотврати падането на Бургньоф.

— Гешан — каза му той, — поверявам ви командването. Не прекъсвайте огъня. Дупчете барикадата с оръдейни изстрели. Задържайте в боя всички тия хора.

— Разбрано — каза Гешан.

— Съсредоточете цялата колона и със заредени оръжия бъдете готови за атака.

После добави няколко думи на ухото на Гешан.

— Разбрано — каза Гешан.

Говен продължи:

— Налице ли са всички наши барабанчици?

— Да.

— Имаме девет. Задръжте двама, а седемте дайте на мене.

Седемте барабанчици мълчаливо се строиха пред Говен.

Тогава Говен извика:

— При мен батальонът „Червеният калпак“!

Дванадесет човека, от които един сержант, излязоха от строя.

— Повиках целия батальон — каза Говен.

— Ето го — каза сержантът.

— Дванадесет души ли сте?

— Останахме дванадесет.

— Добре — каза Говен.

Този сержант беше добрият и суров войник Радуб, който от името на батальона бе осиновил трите деца, срещнати в гората Содре.

Само половината от батальона, ако си спомняте, бяха убити в Ерб-ан-Пел и Радуб бе имал щастието да не бъде между тях.