Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Когато почти се бе захласнал в тия мечти, Симурден чу през полуотворената врата разговора, който се водеше в съседната голяма стая на лазарета; той позна гласа на Говен; този глас, въпреки дългата раздяла, винаги бе звучал в ушите му, а сега мъжественият глас напомняше за детския глас. Той се вслуша. Имаше шум от стъпки. Говореха войници:

— Командирю, този е човекът, който стреля във вас. Без някой да го види, той пропълзял в една изба. Ние го намерихме. Его го.

И след това Симурден чу следния разговор между Говен и човека:

— Ранен ли си?

— Чувствувам се доста добре, можете да ме разстреляте.

— Сложете този човек на легло. Превържете го, грижете се за него, излекувайте го.

— Аз искам да умра.

— Ще живееш. Ти поиска да ме убиеш в името на краля; аз ще те помилвам в името на републиката.

Сянка помрачи челото на Симурден. Той сякаш внезапно се събуди и промърмори със зловещо униние:

— Наистина той е милостив.

Разрез от сабя бързо заздравява; но другаде някъде имаше някой, който бе по-тежко ранен от Симурден. Това беше простреляната жена, която просякът Телмарш бе взел от голямата кървава локва в чифлика Ерб-ан-Пел.

Положението на Мишел Флешар беше много по-опасно, отколкото Телмарш предполагаше; освен раната над гърдата имаше и рана в плешката; един куршум бе счупил ключицата й, в същото време друг куршум бе пронизал рамото й; но тъй като белият дроб не бе засегнат, тя можеше да оздравее. Телмарш беше „философ“ — дума, която за селяните означаваше: нещо като лекар, нещо като хирург, нещо като магьосник. Той лекува ранената в своята бърлога върху постелята от водорасли със загадъчни неща, наречени „билки“, и благодарение на него тя оживя.

Ключицата зарасна, раните в гърдите и в рамото се затвориха; след няколко седмици ранената започна да възстановява силите си.

Една сутрин тя можа да излезе от землянката, облегнала се на Телмарш, и седна на слънце под дърветата. Телмарш знаеше малко нещо за нея — раните в гърдите изискват мълчание — и по време на полуагонията, докато траеше лечението й, тя бе произнесла само няколко думи. Когато се опитваше да говори, Телмарш я караше да мълчи; но тя бе упорито преследвана от някаква мисъл и Телмарш откриваше непрекъснато в погледа й някаква мъка. Тази сутрин тя се почувствува по-силна, можеше почти да ходи сама; лечителят е като баща и затова Телмарш я гледаше щастлив. Този добър старец започна да се усмихва. Той й заговори:

— Ето че се изправихме, нямаме вече рани.

— Само в сърцето — каза тя.

После добави:

— Значи, вие не знаете къде са те?

— Кои те?

— Моите деца.

Тази дума „значи“ съдържаше цял един свят от мисли; тя означаваше: „щом като вие не ми говорите за това, щом като от толкова дни вие сте до мене и не ми давате да си отворя устата, щом като ме карате да мълча всеки път, когато искам да наруша мълчанието, щом като се страхувате да не говоря, значи, вие не можете да ми кажете нищо“. Много често в трескаво състояние, както и при безсъние и бълнуване тя зовеше децата си и добре бе забелязала, защото и в такова състояние човек все пак забелязва, че старецът не й отговаря.

Всъщност Телмарш не знаеше какво да й каже. Не е удобно да се говори на една майка за децата, които е загубила. А и какво знаеше той? Нищо. Знаеше само, че една майка е била разстреляна, че той е намерил тази майка, че когато я е прибрал, тя е била почти труп, че този труп е имал три деца и че маркиз дьо Лантенак, след като заповядал да разстрелят майката, бе отвел децата. С това се изчерпваха неговите сведения. Какво е станало с тия деца? Бяха ли още живи? Знаеше само, че две от децата бяха момчета, а третото момиченце, току-що отбито. Нищо повече. Задаваше си куп въпроси за съдбата на тия нещастни деца, но не можеше да отговори на тях. Местните хора, които бе разпитвал, само клатеха глави. Господин дьо Лантенак беше човек, за когото никой не смееше да говори.

Както не обичаха да говорят за Лантенак, така не обичаха да говорят с Телмарш. Селяните гледаха на тях подозрително. Те не обичаха Телмарш. Телмарш Просяка беше човек, който ги хвърляше в тревога. За какво постоянно гледаше небето? Какво правеше и какво мислеше през дългите часове на неподвижното си уединение? Нямаше съмнение, че бе чудак. В този край, напълно обхванат от войната, напълно опожарен, напълно в безпорядък, където всички хора имаха една цел — да унищожават, и едно занимание — да обезглавяват, където всеки се стараеше да запали някоя къща, да изколи някое семейство, да убие някой караул, да ограби някое село, където никой не мислеше нищо друго, освен да устройва засади, да привлича жертви в клопките, да убие, за да не го убият, наистина изглеждаше опасен този отшелник, погълнат от природата, сякаш потънал в безкрайния покой на нещата, събиращ треви и корени, захласнат в цветята, птиците и звездите. Очевидно бе, че не беше с ума си, не се прикриваше зад храстите, не стреляше с пушка срещу никого. И поради това им вдъхваше страх.