Виктор Юго - Деветдесет и трета година

— Пази се! — извика Симурден. — Съществуват страшни задължения. Не обвинявай невинния. Откога лекарят е виновен за болестта? Да, тази забележителна година се отличава със своята безпощадност. Защо? Защото е великата революционна година. Тази година, в която живеем, олицетворява революцията. Революцията има един враг — стария свят — и затова е безмилостна към него, както хирургът е безмилостен към своя враг-гангрената. Революцията изкоренява монархията в лицето на краля, аристокрацията — в лицето на благородника, деспотизма — в лицето на войника, суеверието — в лицето на свещеника, варварството — в лицето на съдията, с една дума всяка тирания — в лицето на тиранина. Операцията е ужасна, революцията я извършва със сигурна ръка. За количеството на пожертвуваната здрава плът попитай какво мисли Берхав. Нима може да се изреже тумор без загуба на кръв? Нима при гасенето на пожар не се използува и огън. Тия опасни средства са неизбежни условия за успеха. Хирургът прилича на касапин; лечителят може да се види на някого като палач; революцията служи предано на своето съдбоносно дело. Тя обезобразява, но и спасява. Как! Вие искате да проявява милост към вируса? Вие искате да прояви милосърдие към заразените! Но тя не чува. Стиснала е здраво миналото и ще го унищожи. Тя прави на цивилизацията дълбок разрез, от който ще оздравее човешкият род. Вие страдате навярно? Колко ли време ще продължи. Колкото продължи операцията. След това ще живеете. Революцията окастря света. Поради това е кървава тази деветдесет и трета година.

— Хирургът е спокоен — каза Говен, — а хората, които виждам, са свирепи.

— Революцията — възрази Симурден — иска да бъдат жестоки творците, които й помагат. Тя отблъсква всяка ръка, която трепери. Тя вярва само в неумолимите. Дантон е страшен, Робеспиер е непреклонен, Сен-Жюст е непримирим, Марат е безпощаден. Пази се, Говен. Тия имена са необходими. За нас те означават армии. Те ще ужасят Европа.

— А може би и бъдещето — каза Говен.

Замълча и продължи:

— Впрочем вие грешите, учителю, аз не обвинявам никого. Според мене истинската гледна точка на революцията е безотговорността. Никой не е невинен, никой не е виновен. Луи XVI е овен, хвърлен сред лъвове. Той иска да избяга, иска да се спаси, мъчи се да се защити; би хапал, ако има възможност. Но не всеки може да бъде лъв. Подобно желание дори може да бъде сметнато за престъпление. Разгневения овен, показващ зъбите си, лъвовете ще нарекат предател. И ще го изядат. После ще се сбият помежду си.

— Овенът е животно.

— А лъвовете какво са?

Този въпрос накара Симурден да се замисли. Той вдигна глава и каза:

— Тия лъвове тук са съвестта. Тия лъвове тук са идеите. Тия лъвове тук са принципите.

— Те създават терора.

— Един ден революцията ще бъде оправданието на терора.

— Гледайте терорът да не оклевети революцията.

И Говен продължи:

— Свобода, Равенство, Братство — това са догмите на мира и хармонията. Защо трябва да бъдат превръщани в страшилища? Какво искаме? Да спечелим народите за всемирната република. Е добре, нека да не ги плашим. Какво ще помогне заплахата? Както птиците, така и народите не се привличат с плашило. Не може със зло да се направи добро. Не се смъква тронът, за да се издигне ешафодът. Смърт на кралете, да живеят народите. Да смъкнем короните, да пощадим главите. Революцията е взаимно разбирателство, а не ужас. Нежните идеи лошо се разпространяват от безсърдечни хора. Думата амнистия за мене е най-хубавата дума в човешкия език. Не искам да проливам кръв, без да жертвувам моята. Впрочем аз зная само да се сражавам, аз съм само войник. Но ако не може да се прощава, не си струва да побеждаваш. По време на битката нека бъдем неприятели на нашите врагове, но след победата — техни братя.

— Пази се — повтори Симурден за трети път. — Говен, за мене ти си повече от син, пази се!

После, като се замисли, добави:

— Във времена като нашите състраданието може да стане една от формите на измяната.

Слушайки как говорят тия двама мъже, човек би помислил, че слуша диалог между сабята и брадвата.

В това време майката търсеше децата си.

Тя все вървеше. Как живееше ли? Невъзможно е да се обясни. Самата тя не знаеше как живее. Вървеше дни и нощи; просеше, ядеше трева, лежеше по земята, спеше под открито небе, в храсталаците, под звездите, понякога под дъжда и вятъра.

Тя бродеше от село в село, от чифлик в чифлик, разпитваше. Спираше се на праговете. Облечена бе в дрипи. Понякога я приютяваха, понякога я пъдеха. Когато не можеше да влезе в къщите, отиваше в горите.