Джералд Даръл - Пияната гора

Интересът й към цигарените фасове се бе превърнал в истинска мания. Когато откриеше някой фас, тя се хвърляше отгоре му и моментално го поглъщаше с изражение на пълно отвращение. След това кашляше мъчително в продължение на половин час, наливаше се до насита с вода и бе готова за следващия фас. В един ужасен ден Фокси получи урок за цял живот. По невнимание оставих почти пълно пакетче цигари близо до Фокси и преди да разбера, тя го погълна. Малко е да кажа, че й прилоша. Разкъсваха я ужасни стомашни болки, докато не изхвърли на бял свят последните парченца хартия и тютюн, примесени с цялата й закуска. Фокси така се изтощи, че остана да лежи на земята, дори не помръдна и ухо, когато кокошките преминаваха почти под носа й. Привечер се пооправи дотолкова, че изяде около един килограм месо и две сурови яйца, но когато й подадох цигари, тя отскочи възмутено назад. Оттогава Фокси не се допря повече до тютюна.

Един ден научихме, че на следващото утро една аутовиа ще отпътува на двадесет и пет километра до някакво място с очарователното име Уахо. Като изключим наименованието, което наистина ми хареса, заслужаваше си да посетим Уахо поради разказите, че в неговите околности се въдели ягуари. Искаше ме се да се видя с управителя на фермата, за да се условим къде да поставим няколко капана. Освен това Уахо беше и животновъдно стопанство със значително по брой население — около петдесетина души, което за Чако наистина е много. Надявах се тези хора да имат някои любими животни, с които може би биха желали да се разделят.

Казаха ни, че аутовиата тръгва в четири часа сутринта и в случай че закъснеем, няма да ни чака по никакъв начин. С големи усилия успяхме да измъкнем Рафаел от леглото, след което се запрепъвахме полусънени надолу по пътя към железопътната линия. Жабите продължаваха своя нощен концерт из каналите. Потъналото в тъмнина безжизнено село бе обгърнато от плъзналата откъм реката мъгла. След като открихме приклекналата върху релсите аутовиа, ние се качихме в нея, разположихме се върху коравите седалки и дремахме половин час в очакване на шофьора. Най-сетне се появи и той и като се прозяваше, съобщи, че няма да тръгнем преди пет часа, тъй като забравили да му предадат пощата за Уахо, ето защо изпратил някого да я вземе. Раздразнени от съобщението, ние седяхме безмълвни и слушахме кукуригането на селските петли, докато най-после от мъглата изплува момченце, нарамило чувала с пощата. Шофьорът хвърли чувала на задната седалка на аутовиата, включи скоростите с отвратителен звук, на който би завидял всеки петел. Колелата затракаха по разкривените релси и ние потънахме в мъглата.

Железопътната линия постепенно се отдалечи от реката, мъглата лека-полека оредя и най-сетне напълно изчезна, с изключение на отделни малки пухкави облачета, надвиснали над блатата и поточетата, край които преминавахме. Небето пред нас стана стоманено сиво и неравните очертания на гората се открояваха върху този фон с микроскопична точност. Малко по малко сивият цвят избледня и целият хоризонт пламна в бледо червено. Този цвят на свой ред се смени бързо от бледорозовия, след това от синия и изведнъж слънцето изскочи над края на гората. При първите му полегати лъчи цялата местност доби физиономия и като че оживя. Гората се оказа не тъмен плосък силует, а гъста плетеница от клони, пълзящи растения и бодливи храсти, чиито мокри от влажната мъгла листа блестяха като гланцирани. Ята кукувици гуира изтърсваха влагата от перата си, а няколко от тях, разпуснали вече крила, се наслаждаваха на първата топлинка на настъпващия ден. Ние преминахме край малко езеро с кипнали от движенията на птиците брегове. Ибиси се разхождаха на групи и претърсваха ревностно калта със закривените си клюнове. Един възслаб черен щъркел с разтворен клюн разглеждаше съсредоточено собственото си отражение във водата. Две якани се къпеха, като разпръскваха блестящи пръски вода върху главите и телата си, а долната част на крилата им проблясваше в жълт като на лютиче цвят. Завръщаща се от нощен лов малка сива лисица изскочи на линията и около петдесетина метра бяга бързо пред нас, след което свърна встрани и се пъхна в гъсталака. Ние продължавахме с тракане напред, преминахме малка полянка и пред очите ни се откри необикновена гледка. Върху оградената с високи палми и голяма около два акра поляна се трудеха рояци огромни паяци на Уако. Телата на тези паяци са големи колкото лешник, покрити са с розови и бели петна и са снабдени с дълги и тънки крака. Паяците плетяха гъста и еластична коприна с цвят на злато. Всички храсти и тревни туфи на тази поляна бяха покрити с техните златисти паяжини, всяка една колкото колело на каруца. В центъра на всяка паяжина стоеше с разперени крака по един паяк. Всяка нежна нишка на неговото царство бе украсена с капки роса, блеснали като диаманти върху златно ламе. Всичко това проблясваше на ранните слънчеви лъчи и красотата на произведения ефект спираше просто дъха.