Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Засега няма как да разберем защо ви е излъгала тази жена — рече Фермин. — Но смело можем да предположим, че ако ви е излъгала в едно отношение, би могла да го стори — и навярно го е сторила — в много други.

Въздъхнах, напълно объркан.

— Какво предлагате, Фермин?

Фермин Ромеро де Торес въздъхна с дълбоко философско изражение.

— Ще ви кажа какво можем да направим. Тази неделя, ако ви е удобно, ще се отбием небрежно, уж между другото, в училище „Сан Габриел“ и ще поразпитаме за корените на приятелството между тоя Каракс и другото хлапе, богаташчето…

— Алдая.

— Ще видите, че аз към свещениците имам подход, ако ще да е само заради това, че изглеждам като разпътен монах. Малко ласкателства и в кърпа са ми вързани.

— Сигурен ли сте?

— И таз добра! Гарантирам ви, че ще се разпеят като Хора на момчетата от Монсерат.

Прекарах съботата в транс, закотвен зад тезгяха на книжарницата с надеждата да видя как Беа влиза през вратата като по чудо. При всяко иззвъняване на телефона се втурвах да вдигна слушалката, изтръгвайки я от ръцете на баща ми или на Фермин. Към средата на следобеда, след около двайсет обаждания от клиенти и никакви вести от Беа, започнах да приемам, че светът и моето жалко съществуване отиват към своя край. Баща ми бе отишъл да оцени една колекция в Сан Хервасио и Фермин се възползва от ситуацията, за да ми изнесе поредната си поучителна лекция за мистериите на любовната интрига.

— Успокойте се или ще получите камъни в жлъчката — посъветва ме Фермин. — Ухажването е също като тангото: абсурдна работа и чисто декоративни елементи. Но понеже вие сте мъжът, вие трябва да поемете инициативата.

Положението вече изглеждаше доста мрачно.

— Инициативата? Кой, аз да я поема?

— Какво искате? Човек трябва да плати някаква цена за умението да пикае прав.

— Но Беа ми даде да разбера, че тя ще ми се обади.

— Ама вие наистина нищо не знаете за жените, Даниел. Залагам коледния си подарък, че това пиленце сега си седи вкъщи и гледа печално през прозореца като Дамата с камелиите, в очакване да я измъкнете от лапите на оня идиот, баща й, за да я вкарате в една неудържима спирала от похот и грях.

— Сигурен ли сте?

— Че то това си е чиста наука.

— Ами ако е решила, че повече не иска да ме вижда?

— Вижте, Даниел, жените — с някои забележителни изключения като вашата съседка Мерседитас — са по-умни от нас, или поне по-честно признават пред себе си какво искат и какво — не. Друг въпрос е дали ще го кажат на вас или на света. Изправен сте пред загадката на природата, Даниел. Жената е вавилонска кула, непонятен лабиринт. Ако й дадете време да размисли, изгубен сте. Запомнете: горещо сърце, хладен ум; това е кодексът на прелъстителя.

Фермин тъкмо се канеше да ми опише детайлно особеностите и техниките на изкуството на прелъстяването, когато камбанката на вратата звънна и моят приятел Томас Агилар влезе в книжарницата. Сърцето ми се преобърна. Провидението ми отказваше Беа, но затова пък ми изпращаше брат й. Злокобен вестител, помислих си. Томас имаше мрачно изражение и излъчваше известно униние.

— Какъв погребален вид имате, дон Томас — отбеляза Фермин. — Надявам се, че ще пийнете поне едно кафенце?

— Не бих отказал — отвърна Томас с обичайната си сдържаност.

Фермин му поднесе една чаша от микстурата, която държеше в термоса си и която излъчваше подозрителна миризма на шери.

— Случило ли се е нещо? — попитах.

Томас сви рамене.

— Нищо ново. Баща ми са го хванали дяволите и предпочетох да изляза да подишам малко чист въздух.

Преглътнах с мъка.

— Защо така?

— Иди го разбери. Снощи сестра ми Беа се прибра по никое време. Баща ми я чакаше буден и малко разлютен, както винаги. Тя отказа да обясни откъде идва и с кого е била и той изпадна в бяс. До четири часа сутринта й крещя, нарече я уличница и какво ли не, закле се да я прати в манастир; накрая се зарече, че ако някога се върне бременна, ще я изхвърли с ритници на шибаната улица.

Фермин ми хвърли разтревожен поглед. Усещах как по гърба ми се стича студена пот.

— Тази сутрин — продължи Томас — Беа се заключи в стаята си и цял ден не е мръднала оттам. Баща ми се разположи в трапезарията да си чете вестника и да слуша оперети по радиото, което е надул до дупка. В антракта на „Луиза Фернанда“ просто трябваше да изляза, защото иначе щях да се побъркам.

— Е, сестра ви сигурно е била с годеника си, не мислите ли? — подкачи го Фермин. — Това е съвсем естествено.