Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— През 1919 г. Жулиан Каракс заминава за Париж като същински Одисей — продължи Фермин. — Подписаното от Пенелопе писмо, което той никога няма да получи, разкрива, че по това време девойката е затворена в собствения си дом, пленница на семейството си по неизяснени причини, и че дружбата на Алдая и Каракс е приключила. Нещо повече — по думите на Пенелопе, брат й Хорхе се е заклел, че ако някога зърне отново стария си приятел Жулиан, ще го убие. Наистина тежки думи за края на едно приятелство. Не е нужно да си Пастьор, за да направиш извода, че този конфликт е пряка последица от връзката на Пенелопе с Каракс.

По челото ми изби студена пот. Усетих как кафето с мляко и няколкото хапки, които бях погълнал, се качват в гърлото ми.

— Както и да е, принудени сме да допуснем, че Каракс така и не научава какво се е случило с Пенелопе, защото писмото не попада в ръцете му. Животът му чезне в парижките мъгли, където той ще води призрачно съществуване, разкъсван между работата си като пианист в едно вариететно заведение и катастрофалната си кариера на забележително неуспешен романист. Тези години в Париж са истинска загадка. От тях е останало само едно забравено и практически изчезнало литературно творчество. Знаем, че в някакъв момент той решава да сключи брак с тайнствена богата дама, два пъти по-възрастна от него. По самото си естество този съюз, както сочат думите на свидетелите, е по-скоро благотворителен или приятелски жест от страна на една болна жена, отколкото романтично увлечение. Очевидно тази покровителка на изкуствата, загрижена за икономическото бъдеще на протежето си, решава да му остави богатството си и да се сбогува с този свят с едно търкулване в чаршафите, за още по-голяма слава на меценатството. Парижаните са си такива.

— Това може пък да е било истинска любов — вметнах аз с немощен гласец.

— Хей, Даниел, добре ли сте? Пребледнял сте като платно и здравата се потите.

— А, отлично съм — излъгах аз.

— Та за какво говорех? Любовта е като колбасите: има филе, има и мортадела. Всичко си има своето място и функция. Каракс е обявил, че не се чувства достоен за любовта на която и да е жена; и наистина, доколкото ни е известно, никакъв романс не е регистриран по време на престоя му в Париж. Естествено, щом е работел във вертеп, първичните му страсти навярно са били задоволявани на приятелски начала от служителките на заведението, като един вид бонус или, още по-добре казано, коледна премия. Но това са си чисти догадки. Да се върнем към момента, когато се обявява предстоящият брак между Каракс и неговата покровителка. Именно тогава Хорхе Алдая отново изниква в тази мътна история. Знаем, че той влиза във връзка с издателя на Каракс в Барселона, за да открие местонахождението на романиста. Скоро след това, в утрото на сватбения си ден, Жулиан Каракс се дуелира с някакъв непознат на гробището Пер Лашез и изчезва. Венчавката така и не се е състояла. Оттам нататък всичко става съвсем неясно.

Фермин направи драматична пауза, впил в мен характерния си многозначителен поглед.

— По всяка вероятност Каракс пресича границата и, показвайки още веднъж пословичния си усет за подходящия момент, се връща в Барселона през 1936 г., точно когато избухва Гражданската война. Дейностите и местонахождението му в Барселона през тези седмици не са известни. Предполагаме, че той прекарва около месец в града и през това време не се свързва с никого от близките и познатите си — нито с баща си, нито със своята приятелка Нурия Монфорт. Малко по-късно го откриват мъртъв на улицата, покосен от куршум. Не минава много време и ето че на сцената се появява една зловеща личност. Тя се представя като Лаин Кубер — име на герой от последния роман на Каракс, герой, който на всичкото отгоре е не друг, а самият Принц на мрака. Предполагаемият Сатана заявява своята готовност да заличи от лицето на земята малкото, което е останало от Каракс, и да унищожи завинаги книгите му. За да прибави последни щрихи към мелодрамата, той се появява като човек без лице, обезобразен от изгаряне. Злодей от готическа оперета, у когото — за да усложни съвсем нещата — Нурия Монфорт разпознава гласа на Хорхе Алдая.

— Не забравяйте, че Нурия Монфорт ме излъга — рекох аз.

— Вярно, но макар и да ви е излъгала, нищо чудно да го е сторила по-скоро от недоглеждане или може би от желание да се разграничи от фактите. Малко са причините да казваме истината, докато причините да лъжем са просто безброй. Хей, сигурен ли сте, че се чувствате добре? Лицето ви е пребледняло като козе сирене.