Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Скръстих ръце, преценявайки ситуацията.

— Говорихте ли вече с нея? За тая работа с детето?

— Не, за Бога. За какъв ме вземате? Да не мислите, че ходя по света и разправям на жените, че искам да им направя бебе? И не че не ми се ще; ето, на тая глупачка Мерседитас още сегичка бих могъл да й направя тризнаци и да се чувствам на седмото небе, ама…

— Казахте ли на Бернарда, че искате да създадете семейство?

— Тия неща не е нужно да се казват, Даниел. Те се изписват на лицето.

Кимнах.

— Ами тогава, ако мнението ми е от значение, сигурен съм, че ще бъдете страхотен баща и съпруг. И тъкмо защото не вярвате в тия работи, никога няма да се отнасяте формално към тях.

Лицето му се разтопи от щастие.

— Сериозно ли говорите?

— Разбира се.

— Камък ми свалихте от сърцето. Само като си спомня моя баща и като си помисля, че бих могъл да бъда за някого това, което той бе за мен, ми се приисква да се стерилизирам.

— Хич не се тревожете, Фермин. Пък и медицината едва ли разполага с метод, който би могъл да сломи вашата осеменителна мощ.

— И това е вярно — отсъди той. — Хайде, отивайте да почивате, не искам да ви задържам повече.

— Не ме задържате, Фермин. Имам чувството, че тази нощ изобщо няма да мигна.

— Сладка болка… Впрочем, помните ли онази пощенска кутия, която ми бяхте споменали?

— Успяхте ли да откриете нещо?

— Нали ви казах да оставите тая работа на мен. Днес следобед отидох до пощата и размених няколко думи с един стар познат, който работи там. П.к. 2321 е регистрирана на името на някой си Хосе Мария Рекехо, адвокат с кантора на улица „Леон XIII“. Позволих си да проверя адреса и никак не се изненадах от откритието, че не съществува, макар че това сигурно вече го знаете. Някой обаче от години събира кореспонденцията, адресирана до тази пощенска кутия. Знам това, защото някои от пратките пристигат от една брокерска къща препоръчани и за да ги вземе човек, трябва да подпише малка разписка и да представи лична карта.

— И кой е този човек? Някой от служителите на адвокат Рекехо? — попитах аз.

— Чак дотам не можах да разуча, но се съмнявам. Или се заблуждавам дълбоко, или въпросният Рекехо обитава същата плоскост на битието, където се намира и Девата от Фатима. Мога да ви кажа само името на човека, който прибира пощата: Нурия Монфорт.

Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми.

— Нурия Монфорт? Сигурен ли сте, Фермин?

— Лично видях някои от разписките. На всички бяха отбелязани името и номерът на личната карта. Изражението ви на страдащ от морска болест ме кара да мисля, че това разкритие ви изненадва.

— И то не малко.

— А мога ли да попитам коя е въпросната Нурия Монфорт? Служителят, с когото разговарях, каза, че отлично си я спомня, защото отишла да прибере писмата преди две седмици и, според неговото безпристрастно мнение, била по-хубава от Венера Милоска и с по-стегнат бюст. Доверявам се на преценката му, защото преди войната беше преподавател по естетика, но понеже е и далечен братовчед на Ларго Кабальеро 52 52 Франсиско Ларго Кабальеро (1869–1946) — испански политик, синдикалист, един от историческите лидери на Испанската работническа социалистическа партия. — Бел.прев. , сега, естествено, работата му е да ближе марки от една песета…

— Днес бях с тази жена, в дома й — промълвих аз.

Фермин ме изгледа смаян.

— С Нурия Монфорт? Започвам да мисля, че съм се заблуждавал относно вас, Даниел. Та вие сте станали същински развратник.

— Не е каквото си мислите, Фермин.

— Е, вие губите от тая работа. Аз на вашите години бях като „Ел Молино“ 53 53 Прочуто вариете в Барселона, подобно на „Мулен Руж“ в Париж; открито през 1899 г. и просъществувало до средата на 90-те години на XX в. — Бел.прев. — изпълнения от сутрин до вечер.

Вгледах се в този мършав, костелив човечец с жълтеникаво лице, почти изцяло заето от огромния нос, и си дадох сметка, че той полека се превръщаше в най-добрия ми приятел.

— Мога ли да ви разкажа нещо, Фермин? Нещо, което от доста време ми се върти в главата.

— То се знае. Каквото и да е. Особено ако е непристойно и свързано с онова девойче.

За втори път през тази нощ се заех да разкажа историята на Жулиан Каракс и загадката на неговата смърт. Фермин ме слушаше извънредно внимателно, като си нахвърляше бележки в една тетрадка и от време на време ме прекъсваше, за да уточни някой детайл, чиято връзка с общата картина ми убягваше. Докато се слушах сам, осъзнавах с нарастваща яснота колко бели петна имаше в тази история. Неведнъж умът ми сякаш се изпразваше и мислите ми се объркваха, докато се мъчех да проумея защо ме бе излъгала Нурия Монфорт. Какво означаваше фактът, че именно тя години наред бе прибирала кореспонденцията, адресирана до кантора на несъществуващи адвокати, които уж отговаряли за апартамента на семейство Фортуни-Каракс на Ронда де Сан Антонио? Неусетно бях изрекъл съмненията си на глас.