Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Кой е там? — попита Исаак.

— Даниел Семпере, Исаак.

Стори ми се, че го чух да ругае под нос. Последваха хилядите скърцания и стонове на кафкианската система от ключалки. Накрая вратата се открехна мъничко, разкривайки орловото лице на Исаак Монфорт, озарено от един светилник. Щом ме видя, пазачът въздъхна и подбели очи.

— Ама и аз защо ли питам — рече той. — Кой друг би могъл да бъде в тоя час?

Исаак бе облечен с нещо, което ми се видя като странна смесица от халат, бурнус и шинел от руската армия. Меките пантофи идеално си пасваха с карираната вълнена шапка с пискюл.

— Надявам се, че не съм ви измъкнал от леглото — рекох аз.

— Съвсем не. Тъкмо бях започнал да си казвам молитвичките…

Той изгледа Беа така, сякаш току-що бе зърнал връзка запалени пръчки динамит до нозете си.

— За ваше добро се надявам, че това не е, каквото изглежда — рече той заплашително.

— Исаак, това е моята приятелка Беатрис и с ваше разрешение бих искал да й покажа това място. Не се безпокойте, може да й се има пълно доверие.

— Семпере, виждал съм пеленачета, по-разумни от вас.

— Ще ви отнемем само минутка.

Сразен, Исаак изсумтя и огледа Беа внимателно като подозрителен полицай.

— Известно ли ви е, че се движите в компанията на един имбецил? — попита той.

Бей се усмихна вежливо.

— Започнах вече да свиквам с тази мисъл.

— Божествена невинност! Знаете ли правилата?

Беа кимна. Исаак промърмори нещо под нос и ни пусна да влезем, оглеждайки старателно, както винаги, уличните сенки.

— Посетих дъщеря ви Нурия — небрежно споменах аз. — Добре е. Затрупана е от работа, но иначе е добре. Изпраща ви много поздрави.

— Да, а също и отровни стрели. Хич не ви бива в лъжите, Семпере. Все пак оценявам усилието ви. Хайде, влизайте.

Щом веднъж се озовахме вътре, Исаак ми връчи светилника и отново се зае с ключалките, без да ни обръща повече внимание.

— Когато приключите, знаете къде да ме намерите.

Под мантията на мрака едва различавахме призрачните очертания на лабиринта от книги. Светилникът хвърляше пред краката ни мехур от мъглява светлина. Поразена, Беа се спря на прага на лабиринта. Усмихнах се, съзирайки на лицето й същото изражение, което баща ми навярно бе видял на моето лице преди много години. Навлязохме в криволичещите тунели и галерии; те скърцаха под стъпките ни. Знаците, които бях оставил при последния си набег, още си бяха там.

— Ела, искам да ти покажа нещо — рекох аз.

Неведнъж изгубвах собствената си следа и трябваше да се връщаме обратно в търсене на последния знак. Беа ме гледаше със смесица от тревога и възхита. Вътрешният ми компас ми подсказваше, че пътят ни се е изгубил във възел от спирали, които бавно се изкачваха към самите недра на лабиринта, Най-сетне успях да проследя повторно стъпките си в гъсталака от коридори и тунели, докато навлязох в тесен проход, който напомняше пътечка, простираща се към непрогледния мрак. Коленичих до последната лавица и потърсих стария си приятел, скрит зад редицата томове, погребани под слой прах, който блестеше като скреж на сиянието от светилника. Взех книгата и я подадох на Беа.

— Представям ти Жулиан Каракс.

— „Сянката на вятъра“ — прочете Беа, галейки избледнелите букви на корицата. — Мога ли да я взема с мен?

— Можеш да вземеш коя да е книга, само не и тази.

— Но това не е справедливо. След всичко, което ми разказа, тъкмо нея искам.

— Някой ден, може би. Но не и днес.

Взех книгата от ръцете й и пак я пъхнах в скривалището й.

— Ще се върна тук без теб и ще си я взема, без да разбереш — шеговито рече тя.

— И хиляда години няма да ти стигнат, за да я намериш.

— Така си мислиш ти. Нали видях знаците ти; все пак и аз зная историята за Минотавъра.

— Исаак няма да те пусне да влезеш.

— Лъжеш се. Аз му се нравя повече от теб.

— Откъде знаеш?

— Мога да чета по очите на хората.

Против волята си, повярвах и отвърнах поглед.

— Избери си която щеш друга книга. Ето, тази тук изглежда обещаваща. „Кастилската свиня, това непознато животно: В търсене на корените на иберийската сланина“, от Анселмо Торкемада. От тази книга със сигурност са се продали повече бройки, отколкото от кой да е роман на Жулиан Каракс. Всяка част от свинята може да влезе в употреба.

— Повече ме тегли към онази там.

— „Тес от рода д’Ърбървил“ в оригинал. Дръзваш ли да четеш Томас Харди на английски?

Тя ме погледна изкосо.

— Готово, вече е твоя!

— Ама не виждаш ли? Тя сякаш ме е чакала. Сякаш е била скрита тук заради мен, още отпреди да се родя.