Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Вий ли бехте онез, дет’ искаха сан’вичи с шунка?

Кимнахме.

— Съжалявам, ама требва да ви кажа, от името на управата, че нема ни късче шунка. Мо’а да предложа черна, бела или смесена бутифара 47 47 Типична каталонска наденица от сурово свинско и подправки. — Бел.прев. , кюфтета или чистора 48 48 Вид наварски колбас. — Бел.прев. . Първо качество, пресни, та пресни. Имам и маринована сардина, ако избегвате месни продукти по религиозни причини. То нали е петък…

— За мен кафето с мляко е достатъчно, наистина — отвърна Беа.

Аз обаче умирах от глад.

— А бихте ли ни донесли две порции пикантни картофи? — рекох. — И малко хляб, моля.

— Ей сегичка, гу’сине. И ша прощавате, че некои продукти не стигат. Обикновено от ’сичко си имам, че и болшевишки хайвер даже. Ама тая вечер е полуфиналът за европейската купа, та имам ’ного клиенти. Ей, голем мач!

Управителят се отдалечи с церемониален жест. Беа го наблюдаваше развеселена.

— Откъде е този акцент? Хаен 49 49 Провинция в южна Испания. — Бел.прев. ?

— Санта Колома де Граманет 50 50 Предградие на Барселона. — Бел.прев. — уточних аз. — Май рядко пътуваш с метрото, а?

— Баща ми казва, че метрото е пълно с всякаква сган и че ако жена пътува сама, циганите й пускат ръце.

Щях да кажа нещо, но реших да премълча. Беа се разсмя. Щом ни донесоха кафетата и храната, веднага се нахвърлих върху тях без претенции за изтънченост. Беа не хапна нищичко. Обвила с длани димящата чаша, тя ме наблюдаваше полуусмихната, отчасти с любопитство, отчасти с почуда.

— И тъй, какво е онова невиждано нещо, което ще ми покажеш днес?

— Разни неща. Всъщност онова, което ще ти покажа, е част от една история. Не ми ли каза оня ден, че най-много обичаш да четеш?

Беа кимна, повдигайки вежди.

— Е добре, това е една история за книги.

— За книги?

— За прокълнати книги, за човека, който ги е написал, за герой, избягал от страниците на един роман с цел да го изгори, за предателство и изгубено приятелство. История за любов и омраза, за сънищата, които живеят в сянката на вятъра.

— Това звучи като резюме от обложката на евтин роман, Даниел.

— Вероятно защото работя в книжарница и съм виждал твърде много книги. Само че става дума за истинска история и това е толкова сигурно, колкото факта, че тоя хляб, дето са ни го поднесли, е поне отпреди три дни. И като всички истински истории и тази започва и завършва в гробище, само че не такова гробище, каквото си представяш.

Тя се усмихна като дете, на което са обещали гатанка или някакъв фокус.

— Цялата съм слух.

Пресуших погледната си глътка кафе и няколко мига я гледах мълчаливо. Мислех си как силно желая да се изгубя в тези изплъзващи се очи, някак прозрачни и празни. Мислех си за самотата, която щеше да ме връхлети тази нощ след раздялата с нея, щом изчерпех всичките си трикове и истории, с които бих могъл да я задържа по-дълго. Мислех си колко малко мога да й предложа и колко много искам да получа от нея.

— Направо чувам как мозъкът ти щрака, Даниел — рече тя. — Какво кроиш?

Подхванах разказа си от онова далечно утро, когато се събудих, без да мога да си спомня лицето на майка ми, и спрях чак когато в паметта ми изплува светът от сенки, който бях доловил по-рано през деня в дома на Нурия Монфорт. Беа ме слушаше безмълвно, с едно внимание, което не издаваше никакви преценки и догадки. Разказах й за първото си посещение в Гробището на забравените книги и за нощта, в която четох „Сянката на вятъра“ до зори. Разказах й за срещата си с човека без лице и за писмото, подписано от Пенелопе Алдая, което винаги носех със себе си, без сам да зная защо. Говорих и за това, че никога не ми се бе удало да целуна Клара Барсело, нито която и да е; споменах и как ръцете ми се разтрепериха, когато почувствах допира от устните на Нурия Монфорт до кожата ми едва преди няколко часа. Разказах й как до тоя момент не съм си давал сметка, че това е история за самотници, за отсъствия и загуба, и че тъкмо по тази причина съм потърсил убежище в нея, докато се е сляла със собствения ми живот. Бях като човек, който се спасява с бягство в страниците на роман, защото онези, които му е нужно да обича, са само сенки, живеещи в душата на някой непознат.

— Не казвай нищо — промълви Беа. — Просто ме заведи на това място.

Вече беше непрогледна нощ, когато спряхме пред портата на Гробището на забравените книги в сенките на улица „Арко дел Театро“. Хванах мандалото във форма на дяволче и потропах три пъти. Подухваше студен вятър, напоен с мирис на въглища. Чакахме, подслонени под арката на входа. Срещнах очите на Беа, едва на сантиметри от моите. Тя се усмихваше. Скоро чухме леки стъпки, които се приближаваха към портата, и до нас достигна умореният глас на пазача.