Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Жулиан умря сам, убеден, че никой няма да си спомни за него или за книгите му и че животът му е бил без значение — рече тя. — Щеше да му е приятно да знае, че някой е пожелал да го опази жив, че го е помнел. Често казваше, че съществуваме само докато някой си спомня за нас.

Обзе ме почти болезнено желание да целуна тази жена, страст, каквато не бях изпитвал дотогава, дори когато извиквах в мислите си призрака на Клара Барсело. Тя отгатна това по погледа ми.

— Късно е, Даниел, май е време да си вървите — промълви.

Част от мен желаеше да остане, да се изгуби в странната интимност на полумрака с тази непозната и да я слуша как разправя, че моите жестове и мълчания й напомнят за Жулиан Каракс.

— Да — смотолевих аз.

Тя кимна безмълвно и ме изпрати до прага. Коридорът ми се видя безкраен. Сетне ми отвори вратата и излезе на площадката.

— Ако видите баща ми, кажете му, че съм добре. Излъжете го.

Сбогувах се полугласно, като й благодарих за отделеното време и вежливо протегнах ръка. Нурия Монфорт пренебрегна този формален жест. Тя сложи ръце на раменете ми, наведе се и ме целуна по бузата. Гледахме се мълчаливо и този път се осмелих да потърся устните й, почти разтреперан. Стори ми се, че те леко се разтвориха и че пръстите й потърсиха лицето ми. В последния момент Нурия Монфорт се отдръпна и сведе очи.

— Мисля, че ще е най-добре да си вървите, Даниел — прошепна тя.

Стори ми се, че ще се разплаче, но преди да смогна да кажа нещо, затвори вратата. Останах на площадката; неподвижен, усещах присъствието й от другата страна и се питах какво ли е станало вътре. Отсреща шпионката на вратата на съседката примигваше. Махнах й с ръка за поздрав и се спуснах по стълбите. Когато излязох на улицата, дълбоко в душата си все още усещах лицето, гласа и уханието на Нурия Монфорт. Носех със себе си допира на устните й и диханието й върху кожата си, докато вървях из улиците, пълни с безлични хора, наизлезли от кантори и магазини. Когато излязох на улица „Кануда“, ме връхлетя един леден вятър, който проряза околната глъч. Приветствах с благодарност студения въздух по лицето си и поех към университета. Пресякох Рамблас, проправих си път към улица „Талерс“ и се изгубих в нейния тесен каньон от сенки, ала все още се чувствах впримчен в онази тъмна трапезария, в която сега си представях как Нурия Монфорт седи сама в здрача и безмълвно подрежда своите моливи, папки и спомени — с очи, отровени от сълзи.

Здрачът се спусна почти крадешком, със студен бриз и мантия от пурпурна светлина, която се плъзгаше между пролуките на улиците. Ускорих крачка и двайсет минути по-късно фасадата на университета изплува пред мен като кораб с цвят на охра, закотвен в нощта. В своята будка портиерът на Факултета по литература четеше словата на най-влиятелните за момента испански журналисти във вечерното издание на „Спортен свят“. В сградата като че ли не бяха останали почти никакви студенти. Ехото от собствените ми стъпки ме следваше по коридорите и галериите, които водеха към вътрешния двор, където сиянието на две жълтеникави лампи едва разсейваше полумрака. Изведнъж ми хрумна, че Беа ми е скроила номер и ме е извикала на среща в този неподходящ час като един вид отмъщение за моята самомнителност. Листата на портокаловите дървета в двора проблясваха като сребърни сълзи, а ромоленето на фонтана се прокрадваше между арките. Погледът ми внимателно претърси двора със смесица от разочарование и — може би — някакво страхливо чувство на облекчение. Тя беше там. Силуетът й се очертаваше на една от пейките пред фонтана; седеше с поглед, зареян нагоре към сводовете на двора. Спрях се край входа, за да я погледам, и за миг ми се стори, че виждам у нея отражението на Нурия Монфорт, която сякаш сънуваше наяве, седнала на своята пейка на площада. Забелязах, че не носи нито папката, нито учебниците си и ми мина през ум, че може би не е имала часове този следобед. По всяка вероятност бе дошла просто за да се види с мен. Преглътнах с мъка и влязох в двора. Шумът от стъпките ми по плочите ме издаде и Беа отправи поглед към мен с усмивка, която изразяваше изненада, сякаш присъствието ми на това място бе някакво случайно съвпадение.

— Мислех си, че няма да дойдеш — рече тя.

— И аз мислех същото — отвърнах.

Тя остана да седи така, с много изправен гръб, плътно прибрани колене и отпуснати в скута ръце. Запитах се как е възможно да чувстваш някого толкова далечен и в същото време да си способен да разчетеш всяка гънчица на устните му.