Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Запитах се дали говори от собствен опит и в съзнанието ми отново изникна образът на моя приятел Томас Агилар, който стоически изслушваше тирадите на височайшия си родител.

— На колко години е бил Жулиан, когато се е развивала тази история?

— На осем или десет, предполагам.

Въздъхнах.

— Щом пораснал достатъчно, за да влезе в армията, майка му го отвела в Париж. Мисля, че дори не се сбогували. Шапкарят така и не разбрал, че семейството му го е изоставило.

— Жулиан споменавал ли ви е някога за момиче на име Пенелопе?

— Пенелопе? Струва ми се, че не. Щях да си спомня.

— Тя му е била приятелка, докато още е живеел в Барселона.

Извадих снимката на Каракс и Пенелопе Алдая и й я подадох. Видях как лицето й грейна в усмивка при вида на един съвсем млад Жулиан Каракс. Носталгията и чувството на загуба просто я разкъсваха.

— Колко е младичък тук… Това ли е въпросната Пенелопе?

Кимнах.

— Много е хубава. Жулиан някак винаги успяваше да се обгради с красиви жени.

Като вас, помислих си.

— Знаете ли дали е имал много…?

Отново онази усмивка за моя сметка.

— Приятелки? Любовници? Нямам представа. Да ви кажа честно, никога не съм го чувала да говори за някоя жена, която да е имала място в живота му. Веднъж го попитах просто така, колкото да го подкача. Сигурно знаете, че той си изкарваше прехраната, като свиреше на пиано в един вертеп. Попитах го дали не се изкушава, след като по цял ден е заобиколен от красиви и лесни жени. Той не намери шегата ми за смешна. Отвърна ми, че няма право да обича която и да е, че заслужава да бъде сам.

— А обясни ли ви защо?

— Жулиан никога не обясняваше.

— И все пак накрая, малко преди да се завърне в Барселона през 1936 г., Жулиан Каракс е щял да се ожени.

— Така разправяха.

— А вие съмнявате ли се в това?

Тя скептично сви рамене.

— Както ви казах, през всичките години на познанството ни Жулиан никога не ми е споменавал конкретна жена, камо ли пък някоя, за която да е искал да се жени. Историята за предполагаемата му женитба стигна до мен по-късно. Ньовал, последният издател на Каракс, разправил на Кабестани, че годеницата била с двайсет години по-възрастна от Жулиан — заможна вдовица с лошо здраве. Според Ньовал тази жена малко или много го издържала в продължение на години. Лекарите й давали шест месеца живот или година, в най-добрия случай. По думите на Ньовал, тя искала да се ожени за Жулиан, за да може той да наследи имуществото й.

— Ала брачната церемония така и не се е състояла.

— Ако изобщо е имало такъв план или такава вдовица.

— Доколкото зная, Жулиан е бил въвлечен в някакъв дуел в утрото на същия ден, когато трябвало да се сключи бракът. Знаете ли с кого или защо е щял да се дуелира?

— Ньовал предполагаше, че става дума за някой роднина на вдовицата. Далечен и алчен родственик, който хич не искал да види как наследството пада в ръцете на пришълец. Ньовал публикуваше предимно евтини романчета и подозирам, че този жанр му беше замаял главата.

— Виждам, че не вярвате особено на историята за сватбата и дуела.

— Не. Никога не съм вярвала.

— В такъв случай какво мислите, че е станало? Защо Каракс се е върнал в Барселона?

Тя тъжно се усмихна.

— И аз си задавам този въпрос вече седемнайсет години.

Нурия Монфорт си запали още една цигара. Предложи и на мен. Отказах, въпреки че се изкушавах да приема.

— Все пак сигурно си имате някаква теория? — предположих аз.

— Зная само, че през лятото на 1936 г., малко след като избухна войната, един служител на градската морга се обади в издателството, за да съобщи, че преди три дена са им докарали трупа на Жулиан Каракс. Бил открит мъртъв в някаква уличка на квартал Равал, облечен в дрипи и с куршум в сърцето. Имал у себе си една книга — екземпляр от „Сянката на вятъра“ — и паспорт. Печатът показвал, че е прекосил френската граница месец по-рано. Къде е бил през този отрязък от време, никой не знае. Полицията се свързала с баща му, но той отказал да се погрижи за тялото, като заявил, че няма син. След като изтекли два дена, през които никой не потърсил трупа, той бил заровен в общ гроб в гробището Монжуик. Не можах даже да му занеса цветя, защото никой не бе в състояние да ми каже точно къде е погребан. Служителят на моргата, който запазил книгата, открита в сакото на Жулиан, се сетил да позвъни в издателство „Кабестани“ няколко дена по-късно. Така узнах какво се е случило. Умът ми не го побираше. Ако Жулиан изобщо е имал в Барселона някого, към когото да се обърне, то това бях аз или, в краен случай, господин Кабестани. Ние бяхме единствените му приятели, ала той така и не ни съобщи, че се е върнал. Научихме, че е пристигнал в Барселона едва след смъртта му…