Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— А Пепита как приема положението?

— С възхитително присъствие на духа. Съседките са я упоили с порядъчно количество бренди и когато я видях, вече се беше отпуснала в несвяст на канапето, където хъркаше като глиган и изпускаше такива пръдни, които направо пробиваха дупки в тапицерията.

— Непоправим образ. Фермин, ще ви помоля да останете днес в книжарницата, защото аз ще се отбия да видя дон Федерико, а по-късно имам уговорка с Барсело. Даниел също има да свърши една работа.

Вдигнах очи тъкмо навреме, за да видя как Фермин и баща ми си разменят съучастнически погледи.

— Хубава двойка сватовници, няма що — рекох.

Все още ми се смееха, когато излязох навън, мятайки мълнии.

Студен, режещ бриз метеше улиците и сееше по пътя си ивици мъгла. Стоманеното слънце изтръгваше медни отблясъци от покривите и камбанариите на готическия квартал. До срещата ми с Беа в двора на университета оставаха още няколко часа, затова реших да си опитам късмета, като посетя Нурия Монфорт. Надявах се, че тя все още живее на адреса, който баща й ми бе дал преди известно време.

Пласа де Сан Фелипе Нери напомня малък отдушник сред лабиринта от улици, от които е изтъкан готическият квартал, скрит зад старите римски стени. Следите от картечен огън, оставени по време на войната, са надупчили като шарка стените на църквата. Този предобед група дечурлига си играеха на войници, нехаещи за паметта на камъните. Някаква млада жена със сребърни нишки в косите ги наблюдаваше, седнала на една пейка с разтворена книга в ръце и отсъстваща усмивка. Според адреса Нурия Монфорт живееше в една сграда в самото начало на площада. Годината на построяването все още можеше да се прочете върху потъмнялата каменна арка, която увенчаваше входната врата: 1801. Светлината във входа едва позволяваше да се види сенчестото фоайе със стълбата, която се изкачваше нагоре, извита като спирала. Разгледах кошера от пощенски кутии. Имената на наемателите бяха написани на късчета пожълтял картон, пъхнати в жлебовете, както беше обичайно по онова време.

Поех полека нагоре; почти се боях, че сградата ще се срути, ако стъпя по-здраво върху тия мънички стъпала, които сякаш бяха от кукленска къща. На всяка площадка имаше по две врати, без номер или табелка. Когато стигнах до третия етаж, избрах наслуки една от вратите и потропах с кокалчетата на пръстите си. Стълбището миришеше на влага, на стари камъни и глина. Почуках още няколко пъти, без да получа отговор. Реших да си опитам късмета с другата врата. Потропах три пъти с юмрук. От жилището се чуваше надуто до краен предел радио, което тъкмо предаваше програмата „Мигове за размисъл с отец Мартин Калсадо“.

Вратата се отвори и в рамката й застана една госпожа с ватиран пеньоар на тюркоазносини квадрати, пантофи и каска от ролки за коса. В тази оскъдна светлина тя изглеждаше като водолаз. Зад гърба й кадифеният глас на отец Мартин Калсадо посвещаваше слова на спонсора на програмата, производителя на козметичните продукти „Аурорин“, предпочитани от поклонниците в светилището Лурд и чудодейно средство против гнойни пъпки и непочтителни брадавици.

— Добър ден. Търся госпожа Монфорт.

— Нуриета? Сбъркали сте вратата, младежо. Другата отсреща.

— Прощавайте. Почуках там, но нямаше никого.

— Да не сте кредитор? — попита изведнъж съседката с подозрение, което явно се дължеше на натрупан опит.

— Не. Идвам от името на бащата на госпожа Монфорт.

— А, добре тогава. Нуриета сигурно е долу и чете. Не я ли видяхте, преди да се качите?

Когато излязох пак на улицата, установих, че жената с посребрените коси и книгата в ръце все така си седи на своята пейка на площада. Огледах я внимателно. Нурия Монфорт беше много привлекателна жена; чертите й сякаш бяха изваяни, за да красят модни журнали и портрети на фотостудио, но погледът й издаваше изтичащата младост. В крехката й, стройна фигура имаше нещо от баща й. Предположих, че скоро е прехвърлила четирийсетте, съдейки по сребърните нишки в косите и бръчиците, които състаряваха лицето й. На приглушена светлина вероятно би изглеждала с десет години по-млада.

— Госпожа Монфорт?

Изгледа ме така, сякаш се събуждаше от някакъв транс, без да ме вижда.

— Казвам се Даниел Семпере. Баща ви ми даде вашия адрес преди известно време и ми каза, че навярно ще можете да поговорите с мен за Жулиан Каракс.

При тези думи унесеното изражение веднага се отдръпна от лицето й. Стори ми се, че споменаването на баща й не беше особено добра идея.